Z Net | За спомоществуватели на Z (Z Sustainers) | Индимедия България | Начална страница на Z на български

За автора:


Едуард Саиде роден в Йерусалим, Палестина, учил е там и в Кайро. Бакалавърска степен получава в Принстън, а магистърска и докторска в Харвард. Преподава в университета в Кълъмбия. Автор е на "Ориентализмът", "Въпросът за Палестина", "Отразяване на Исляма", "След последното небе" и "Култура и Империализъм".

Проблемите на неолиберализма


* Текстът е от коментарите на ZNet, 20 септември 2000, абонамент за поддръжници (sustainers). За повече информация: ZNet Sustainers’ Pages

В десетилетието след разпадането на Съветския съюз по-голямата част от света стана подвластна на идеологията, чието най-драматично проявление е въплътено в надпреварата между двамата основни кандидати за американски президент. Без да се спирам на многобройните въпроси, които ги разделят, бих искал съвсем набързо да отбележа кое ги обединява и в много отношения ги превръща в огледални образи един на друг. Както казах в най-новата си статия, (Ал-Арам, 24-30 Август), и двамата страстно и безусловно вярват в системата на свободния корпоративен пазар. И двамата защитават така наречената "малка държава" и се противопоставят на "голямата държава" и заедно продължават кампанията срещу социалната държава, подета преди две десетилетия от Маргарет Тачър и Роналд Рейгън. Бих искал да опиша точно тази двайсетгодишна приемственост, с оглед на появата и хегемонията на неолиберализма - доктрина, която почти напълно промени британската Лейбъристка партия (сега Ню Лейбър) и американската Демократическа партия при управлението на Клинтън и Гор. Дилемата, пред която всички ние като граждани сме изправени, е, че с малко изключения тук-таме (най-често безнадеждно изолирани икономически бедствия като Северна Корея и Куба или алтернативи, напълно безполезни за прилагане от други), неолиберализмът пое света под свой контрол, с тежки последствия за демокрацията и заобикалящия ни свят, които нито могат да бъдат подценени, нито отхвърлени.

Както това стана в Източна Европа, Китай и още няколко страни в Африка и Азия, държавният социализъм се оказа неспособен да се състезава с енергията и новаторството на глобализирания финансов капитал, който поглъщаше все повече пазари, обещаваше бърз просперитет и привличаше широки кръгове от хора, за които държавният контрол означаваше недоразвитост, бюрокрация и контрол над ежедневието. Съветският съюз и Източна Европа преминаха към капитализъм и така се роди един нов свят. Когато обаче доктрините на свободния пазар бяха приложени към системи за социално осигуряване, каквито поддържаха Великобритания в следвоенния период и Съединените щати след Новия курс на Делано Рузвелт, последва голяма социална трансформация. Ще се спра на това след малко. Но е добре да си направим труда да си спомним, че тази политика някога доведе до относително ново състояние на широко разпространена демократична равнопоставеност и социални придобивки, под управлението и финансирането на централната власт. Те дадоха сила на следвоенна Великобритания и САЩ през 40-те и 50-те години. Затова данъците бяха доста високи за богатите, въпреки че средната и работническата класа също трябваше да плащат за придобивките, които ползваха (главно образование, здравеопазване и социални осигуровки). Много от тези придобивки бяха резултат на една агресивна и добре организирана система от профсъюзи, но също така надделяваше идеята, че големите суми за образование и здравеопазване например, които самостоятелно гражданинът не може да си позволи, трябва да бъдат субсидирани от корпоративното тяло на социалната държава. До началото на 90-те всичко това не само че бе атакувано, то бе започнало да изчезва.

Първо профсъюзите бяха разпуснати или разрушени (британските миньори и американските авиодиспечери). Последва приватизацията на много сектори като транспорта, услугите, образованието и тежката индустрия, главно в Европа. В САЩ (където с изключение на услугите, повечето индустрии вече бяха в частни ръце, но цените бяха контролирани от правителството в сектора на основните услуги), започна дерегулация. Това означава, че правителството вече не се грижеше за това цените на транспорта, основните стоки, здравето, образованието, както и услугите като отопление и ток, да останат в някакви рамки. Пазарът щеше да бъде новият регулатор, което означаваше, че цените и печалбите на отделните авиолинии, болници, телефонни компании, а по-късно горивото, електричеството и водата, бяха освободени и определяни най-често в значителен финансов ущърб за отделния потребител. Скоро след това дори пощите и затворите бяха приватизирани и дерегулирани. Във Великобритания тачъризмът на практика разруши университетската система, тъй като той гледаше на всяка институция като на доставчик на знание, следователно като на бизнес, който в рамките на печалбите и загубите по-скоро губеше, а не печелеше пари. Много учителски постове бяха орязани, с невероятни загуби за духа и производителността, а хиляди преподаватели заминаха да търсят работа в чужбина.

С повсеместния колапс на социализма и триумфа на агресивните десни партии и политики от типа на водените от Рейгън и Тачър, старото либерално ляво при британските лейбъристи и американската Демократическа партия имаха две алтернативи. Едната беше да се приближат към успешната политика на дясното пространство. Другата беше да изберат подход, който да предпази старите услуги, но да ги направи по-ефикасни. И британските нови лейбъристи при Тони Блеър, и американските демократи при Бил Клинтън избраха първия курс (да се приближат към дясното пространство), но умело запазиха някои реторични фигури от миналото, претендирайки, че голяма част от социалната политика, осигурявана някога от държавата, продължава да съществува, макар и по различен начин.

Това просто не беше така. Дерегулацията и приватизацията продължиха, а резултатът бе, че търсенето на печалба напълно завладя публичния сектор. Бюджетите на социалните служби, на здравеопазването за бедните и възрастните, и на училищата бяха пометени; отбраната, законът и редът (например полицията и затворите), бяха снабдени с повече държавни пари и/или приватизирани. Най-голямата загуба претърпяха демокрацията и обществото. Защото, когато страната се управлява от пазара (в САЩ има период на голям просперитет за по-богатата половина от населението и бедност за другата половина) и когато държавата де факто е предадена на най-могъщите корпорации и борсови фирми (символизирани от огромния растеж на електронния бизнес), има все по-малко възможност за отделния гражданин да участва в една система, която, що се отнася до обикновените хора, е неуправляема. Цената на тази неолиберална система бе платена от обикновения гражданин, който се чувства изоставен, безпомощен и дистанциран от пазара, управляван от алчни, огромни транс-национални корпорации и правителството, продадено на търг и оставено на милостта на купувача. Така изборите се контролират не от отделния гласоподавател, а от едрите спонсори, медиите (които имат интерес да поддържат системата) и корпоративния сектор.

Най-обезкуражително е усещането, споделяно от повечето хора, че не само че няма алтернатива, но и че това е най-прекрасната система, която някога са си представяли, триумф на идеала за средната класа, една либерална и хуманна демокрация, или както Франсис Фукуяма я нарече - краят на историята. Неравноправието остава извън полезрението. Съсипването на околната среда и обедняването на огромни части от Азия, Африка и Латинска Америка - така наречения Юг, са от второстепенно значение за корпоративните интереси. Най-лошо от всичко е загубата на инициативата, която би довела до значителни промени. Почти никой днес не оспорва идеята, че училищата, например, трябва да бъдат управлявани като стопански дружества и че болниците трябва да предлагат услуги само на онези, които плащат цените, установени от фармацевтичните компании и счетоводителите на болничните заведения. Изчезването на социалната държава означава, че нито една публична институция не се грижи за благополучието на слабите, хората с проблеми, бедните семейства, децата, инвалидите и старите. Новият либерализъм нарича възможностите "свободни" и "равни" тогава, когато, ако по някаква причина не сте в състояние да сте отпред, потъвате.

Изчезна чувството, че гражданите трябва по принцип да имат гарантирано от властта право на здравеопазване, образование, подслон и демократични свободи. Ако всички те станат плячка на глобализирания пазар, бъдещето е дълбоко несигурно за голяма част от хората, независимо от успокояващата (но дълбоко подвеждаща) реторика за грижи и благоденствие, водена от медийните мениджъри и експертите по връзки с обществеността, които властват над обществения дебат.

Въпросът сега е колко дълго ще трае неолиберализмът. Защото ако глобалната система започне да се разпада, ако все повече и повече хора започнат да страдат от последиците на недостига на социални грижи, ако все повече безпомощност характеризира политическата система, тогава ще възникнат кризи. Тогава ще има нужда от алтернативи, дори и ако винаги са ни казвали, че никога не сме били по-добре. Колко още социални страдания са нужни, преди нуждата от промяна наистина да предизвика промяна. Това е големият политически въпрос на нашето време.

 

Превод Матилда Нахабедян

hosted by motion hosting