Z Net | За спомоществуватели на Z (Z Sustainers) | Индимедия България | Начална страница на Z на български

За автора:


Уилям Блум напуска Държавния департамент през 1967 и изоставя амбициите си да стане дипломат поради съпротивата си срещу онова, което САЩ правеха във Виетнам. Става основател и редактор на "Уошингтън Фрий Прес", първият "алтернативен" вестник в столицата. Г-н Блум работи като журналист на свободна практика в Щатите, Европа и Южна Америка. Престоят му в Чили през 1972-73, когато пише за "социалистическия експеримент" на правителството на Алиенде и трагичното му сваляне от планирания от ЦРУ преврат, го ангажира лично и засилва още повече интереса му към действията на неговото правителство в различни кътчета на света. Автор е на книгите “Убитите надежди: интервенциите на Съединените щати и ЦРУ след Втората световна война” и “Държава престъпник: пътеводител за единствената световна суперсила”

Американската империя: за начинаещи


Разговор с Уилям Блум, проведен в Боулдър, Колорадо

http://www.zmag.org/content/showarticle.cfm?SectionID=11&ItemID=2517

 

Добър вечер.

Приятно е да бъда тук – особено сега, когато бомбите още не са започнали да се сипят – имам предвид в Ирак, не в Боулдър. Редът на Боулдър ще дойде след Ирак и Иран, ако вие не се стегнете и не престанете да каните хора като мен, за да разговарят с вас. За пръв път след 11.ІХ миналата година аз говорих пред публика на семинар в университета на Северна Каролина. В резултат на тази обществена проява имената на моя милост и на някои от другите лектори бяха вкарани в списъка на организация, основана от Лин Чейни, съпругата на знаете кого.

Дневният ред на тази организация може да се разбере от издадения от нея доклад, озаглавен: “Да защитим нашата цивилизация: как нашите университети провалят Америка и какво може да се направи”. В доклада и на уебсайта им се нападат преподаватели и студенти от много университети, които не прегръщат топло новия бомбен бяс на Америка и дори се осмеляват да предполагат, че някои чужденци може би наистина имат достатъчно сериозна причина да мразят Съединените щати – или, както аз уточнявам, да мразят външната политика на Съединените щати.

Поради включването на името ми във въпросния списък, както и заради някои мои статии, написани по-късно, получих много изпълнени с омраза писма. Електронна поща имам предвид. Очаквам да получа и първото електронно писмо с антракс. Електронната поща разпространява вируси, защо не и бактерии? Почти никога тези писма не атакуват изразени от мен факти или идеи. Главното обвинение е, че не съм патриот. Вярно, че те имат предвид някакъв сляп патриотизъм, но дори и да имаха по-уравновесени възгледи, пак щяха да бъдат напълно прави за мен. Аз не съм патриот. Не искам да бъда патриот. Дори ще стигна до там да заявя, че имам остра патриотична недостатъчност.

Много хора от левия политически спектър сега – както и през 60-те години – не искат да отстъпят проблема за патриотизма на консерваторите. Мнозина от левицата твърдят, че те са истинските патриоти, защото изискват Съединените щати да съблюдават собствените си прокламирани принципи. Хубаво, но аз не съм от тези леви. Не смятам, че патриотизмът е една от благородните страни на човечеството. Джордж Бърнард Шоу писа, че патриотизмът е убеждение, според което собствената ти страна превъзхожда всички останали, защото ти си роден в нея. Да не забравяме, че германците, които поддържаха нацистката власт, биха могли да бъдат наречени патриоти – и германското правителство ги наричаше точно така.

Миналата година не беше лесна за хора като мен, посред цялата патриотична оргия. Та имаше ли спасение от “Сплотени в борбата” или “Бог да благослови Америка”? Да не говорим за знамето – то е навсякъде: купувам си банан и то е там, лепнато на него, американското знаме! Изведнъж всеки стана герой. Кметът на Ню Йорк, Руди Джулиани, стана герой. На 10 септември той беше един нахален, безчувствен реакционер. Изведнъж стана герой, че и държавник, говори пред ООН. Джордж Буш също стана герой. Хора, които го наричаха идиот на 10.ІХ, го посрещаха като герой и диктатор след 11.ІХ. В пиесата “Галилей” на Бертолт Брехт, един персонаж казва на друг: “Нещастна е страната, която няма герои.” А другият му отговаря: “Не. Нещастна е страната, която има нужда от герои.”

Въпреки че не съм предан никоя страна или правителство, като по-голямата част от вас аз съм верен на някои принципи - например, политическа и социална справедливост, икономическа демокрация, правата на човека.

Смисълът на моето послание към вас е следният: “Ако сърцето и умът ви казват простичко и ясно, че бомбардирането на обеднели, гладни, невинни селяни е нещо ужасно и в никакъв случай няма да заздрави сигурността на американския народ, то следва да протестирате по всички възможни за вас начини, без да се тревожите, че някой може да ви обвини в липса на патриотизъм”.

Тъжно и жалко е, че имаше много малко протести срещу бомбардирането на Афганистан. Според мен това показа как събитията бяха сплашили хората. Събитията плюс разширените правомощия на полицията начело с аятолах Джон Ашкрофт. Според мен това се дължеше също и на факта, че хората смятаха, че каквито и ужаси да предизвикат бомбардировките, те ще очистят и някои много гадни антиамерикански терористи. Но колко от хилядите, избити в Афганистан, според вас, наистина имат пръст в случилото се на 11.ІХ? По груба моя преценка нито един. А колко от тях някога са вземали участие в какъвто и да било друг терористичен акт срещу Съединените щати? Никога няма да научим със сигурност, но предполагам, че ако има такива, те се броят на пръстите на едната ръка. В края на краищата, терористични атаки не стават всеки ден и обикновено се изпълняват от шепа хора. И така, дали между всички избити от действията на САЩ, има някои от тази шепа хора, мнозина от които са вече в затвора? Не забравяйте, че мнозинството от обучаващите се в лагерите на ал Кайда в Афганистан бяха там, за да помогнат на талибаните в гражданската война, нищо общо с тероризма или със Съединените щати. За тях това беше религиозна мисия и съвсем не беше наша работа. Но въпреки това ние избихме част от тях, а други държим при ужасни условия в базата Гуантанамо в Куба, без да му се вижда краят. Много от затворниците там правят опити за самоубийство.

Забележително е наистина, че така нареченото наше правителство продължава да ръси по целия свят огромни количества мощни експлозиви върху главите на беззащитни и безпомощни хора. А уж нямаше да стане така. В началото на 80-те години Михаил Горбачов закри съветската полицейска държава, после падна и Берлинската стена и хората от Източна Европа радостно празнуваха НОВИЯ ДЕН, Южна Африка освободи Нелсън Мандела и апартейдът започна да се разпада, в Хаити се проведоха първите свободни избори в хаитянската история и беше избран истински прогресивен човек за президент… Човек оставаше с чувството, че всичко е възможно, оптимизмът бе завладял света също както сега го владее песимизмът. Съединените щати се включиха в тържеството като бомбардираха и окупираха Панама – и то само седмици след падането на Берлинската стена. В същото време те се намесиха най-безсрамно в изборите в Никарагуа с цел да елиминират сандинистите. А после, когато Албания и България, “току-що освободени от мъртвата хватка на комунизма”, както се изразиха тогава нашите медии, - се осмелиха да изберат правителства, неприемливи за Вашингтон, то Вашингтон просто се намеси и отхвърли избраните правителства. Скоро след това дойде и бомбардировката на народа на Ирак в продължение на 40 ужасни дни - безмилостно, безпричинно – и това беше краят на надеждите ни за различен и по-добър свят. Но нашите лидери не се спряха. Скоро след това нападнаха Сомалия – още бомби, още смърт. Междувременно те продължиха да бомбардират Ирак в продължение на години. Те се намесиха, за да смажат дисидентските движения в Перу, Мексико, Еквадор и Колумбия – все едно беше студената война през 50-те години в Латинска Америка, и през 60-те, и през 70-те, и през 80-те, продължиха да го правят и през 90-те. След това бомбардираха народа на Югославия в продължение на 78 дни и нощи. И още веднъж – миналата година - грубо и открито се намесиха в изборите в Никарагуа, за да предотвратят победата на левицата. Междувременно, разбира се, те бомбардираха Афганистан и по всяка вероятност са избили в тази тъжна страна много повече невинни цивилни граждани от загиналите на 11.ІХ, и тази бройка ще се увеличава с бъдещата смърт на ранените от бомбардировките, със смъртта на бъдещите жертви на пръснатите касетъчни бомби и отравянията с обеднен уран. И през всичките тези години те не разхлабват мъртвата си хватка по отношение на Куба. И това е само частичен списък. Няма ги обещаните ни дивиденти от мира, нито за американците, нито за останалия свят. Какво става, по дяволите?

От ранно детство ни се втълпяваше, че студената война, Корейската война, Виетнамската война, огромните военни бюджети, всички нахлувания в чужди страни и сваляния на правителства в резултат на наша намеса – онези, за които знаем – втълпяваше ни се, че всичко това е, за да се преборим с една и съща заплаха: Международния комунистически заговор с щабквартира в Москва. И какво стана? Съветският съюз се разпадна. Варшавският договор се разпадна. Източноевропейските сателити станаха независими. Дори бившите комунисти станаха капиталисти… А външната политика на Съединените щати не се промени изобщо. Дори НАТО остана – НАТО, който беше създаден – поне така ни беше казано – да защитава Западна Европа от евентуална съветска инвазия! Дори НАТО остана: по-голям от всякога, ставащ все по-голям и трупащ все повече и повече мощ – НАТО с една вече глобална мисия. Стигна се дори до там, че Хартата на НАТО беше използвана, за да се оправдае включването на страните членки в нахлуването на САЩ в Афганистан.

Всичко се оказа една голяма измама. Съветският съюз и нещото, наречено “комунизъм” като такова, не са били обект на нашите глобални атаки. Никога не е имало Международен комунистически заговор. Врагът се оказа всяко правителство или движение – или дори отделна личност – които се осмеляваха да пречат на експанзията на Американската империя. Няма значение с какво име наричахме този враг – комунист, държава-престъпник, наркотрафикант, терорист… Смятате, че Американската империя е против терористите, така ли? А как наричате онзи, който взривява самолет и убива 73 души? Който прави няколко покушения срещу на дипломати? Който изстрелва снаряди срещу кораби, пуснали котва в американски пристанища? Който поставя бомби в безброй търговски и дипломатически сгради в Съединените щати и в чужбина? Десетки подобни актове. Този човек се казва Орландо Бош, той е кубинец, живее в Маями необезпокояван от властите. Маями дори веднъж обяви Ден в чест на Орландо Бош. Той беше освободен от затвора във Венецуела, където беше задържан за взривяване на самолет, отчасти поради натиск от страна на посланика на Съединените щати във Венецуела - Ото Райх, който по-рано тази година беше назначен от Джордж Буш в Министерството на външните работи. Когато Бош се завърна в Съединените щати през 1988, Министерството на правосъдието го обяви за особено опасен терорист и беше твърдо решено да го депортира, но това беше предотвратено от президента Буш, първия, подпомогнат от сина му Джеб Буш, губернатор на Флорида.

След като знаете вече всичко това, смятате ли наистина, че Джордж Буш Втори и семейството му са против тероризма? Е, да, те са против онези терористи, които не сътрудничат на Империята. Между другото, взривеният от Бош самолет беше кубински. Куба го иска от Вашингтон заради това и още редица други сериозни престъпления. За Куба той е какъвто е Осама бин Ладен за Съединените щати. Но Съединените щати отказват да го предадат. Можете ли да си представите реакцията на Вашингтон, ако бин Ладен внезапно се появи в Хавана и кубинците откажат да го предадат? Можете ли да си представите реакцията в Съединените щати, ако Хавана обяви Ден на Осама бин Ладен?

Подкрепата на Вашингтон за истински терористични организация е много широка. Нека да дадем само два примера от последните няколко години. Етническите албанци в Косово провеждаха безброй терористични нападения в продължение на години в различни части на Балканите, но те са наши съюзници, защото нападат хора, които са в немилост пред Вашингтон. Военизираните групировки в Колумбия с цялата им жестокост не биха могли да започнат мръсната си работа без поддръжката на колумбийската армия, която пък се радва на буквално неограничена подкрепа от страна на Съединените щати. Това само по себе си дисквалифицира Вашингтон като водещ война срещу тероризма. Буш освен това често гневно говори и срещу държави, приютяващи терористи.

Нима наистина го мисли? Защото коя страна приютява повече терористи от Съединените щати? Орландо Бош е само един от многобройните анти-Кастро кубинци в Маями, провели стотици, ако не хиляди терористични актове в самите Съединени щати, в Куба и къде ли не другаде – всякави видове палежи, покушения и взривове. Същото се отнася и за многобройните други терористи - наши приятели - палачи и мъчители, нарушители на човешки права - от Гватемала, Ел Салвадор, Хаити, Индонезия и от къде ли не – все съюзници на Империята. ЦРУ търси терористи в пещерите на Афганистан, докато в същото време агентите на Управлението в Маями си пият бирата по баровете с терористите. Как да разбираме всичко това? Как да се ориентираме във външната политика на нашите правителства?

Ако трябваше да напиша книга, озаглавена “Американската империя за начинаещи”, на страница първа ще прочетете: “Никога не търсете моралния фактор. Външната политика на Съединените щати няма морален фактор в своята ДНК.”

Прочистете ума си от този излишен багаж – той само пречи да видим нещата отвъд клишетата и баналностите. Знам колко е трудно за повечето американци да приемат казаното от мен за чиста монета. Не е лесно да се преглътне смисълът на това, което говоря. Хората гледат нашите лидери по телевизията, снимани в пресата, виждат ги усмихнати или засмени, шегуващи се. Виждат ги със семействата им, чуват ги да говорят за Бог и любов, за мир и законност, за демокрация и за свобода, за човешки права и справедливост, дори за бейзбол… Как е възможно такива хора да бъдат морални изроди, как така ги наричат неморални? Те носят имена като Джордж, Дик и Доналд – няма нито един Мохамед или Абдула сред тях. И дори говорят английски. Е, Джордж почти. Хора с имена като Мохамед или Абдула режат ръце и крака като наказание за кражби. Знаем, че това е ужасно. Ние сме твърде цивилизовани за такива неща. Но хора с имена Джордж, Дик и Доналд ръсят касетъчни бомби върху градове и села, и невзривените от тях се превръщат в пехотни мини. Не след дълго някое дете ще вдигне някоя или ще стъпи на някоя и ще загуби крак, ръка или и двата си крака, или и двете си ръце, а понякога и очите си. А онези касетъчни бомби, които експлодират, те си носят други ужаси.

Но нашите лидери не са може би толкова неморални, колкото са аморални. Тоест, причината не е в това, че те извличат някакъв вид удоволствие, предизвиквайки толкова много смърт и страдание. На тях просто не им пука…, ако това е разлика, която си струва да изтъкнем. Докато смъртта и страданията придвижват дневния ред на Империята, докато подходящи хора и подходящи корпорации трупат състояния, власт, привилегии и престиж, докато смъртта и страданието не се случват на тях и близките им, те ще бъдат безразлични към случващото се на другите хора – включително и на американските войници, които те хвърлят в техните войни и онези, които се връщат – които успяват да се завърнат – си идват със синдрома на Ейджънт Ориндж или със синдрома на Войната в Залива, които продължават да разяждат телата им. Нашите лидери нямаше да заемат тези постове, ако се смущаваха от такива неща. Вероятно е страхотно да бъдеш лидер на Империя – всъщност, славно… опияняващо… чувството, че можеш да правиш каквото поискаш на когото поискаш толкова дълго, колкото поискаш – поради всяка една причина, която ти хрумне… защото имаш властта… “защото тяхна е властта и славата”...

Когато преди години работех върху книгата си “Държава-престъпник”, използвах съчетанието “Американска империя”, което, струва ми се, че не бях виждал напечатано дотогава. Използвах го предпазливо, защото не бях сигурен, че американският читател е узрял за него. Но се оказа, че не е било нужно да бъда чак толкова предпазлив. Днес то гордо се използва от поддръжниците на империята. Да вземем Динеш Д’Суса, консервативен интелектуалец от Института “Хувър”. Тази година той написа статия озаглавена “Похвално слово за Американската империя”, в която изтъкна, че американците трябва най-сетне да осъзнаят, че САЩ “са се превърнали в империя, най-великодушната някога имперска сила”. Робърт Каган от Фондация “Карнеги” пише: “Истината е, че благосклонната хегемония, упражнявана от Съединените щати, е добра за огромна част от населението на света. Тя определено е по-добрата световна уредба от всяка реалистична алтернатива.” А коментаторът Чарлс Краутхамър говори за “безпрецедентно благотворната абсолютна власт” на Америка. Ето как хората, бракосъчетали се с американска външна политика, се погаждат с нея – те заключават, прокламират и може би дори вярват, че нашата външна политика е една доброжелателна сила, просветена империя, осигуряваща ред, благоденствие и цивилизовано поведение по всички кътчета на земното кълбо, а ако бъдем принудени да воюваме, то ние провеждаме хуманитарна война.

Тъй като аз съм посветил по-голямата част от зрялата си възраст на документирането на точно обратното в най-дребните подробности с цел разкриване на забележителните по своята жестокост ужасяващи въздействия от множеството намеси на САЩ в живота на хората във всяко кътче на света, вие вероятно разбирате защо моята реакция на подобни твърдения е… Хайде, бе?

Консервативните интелектуалци…. Това не е ли оксиморон? Те са също толкова аморални, колкото са и онези в Белия дом и Пентагона. В края на краищата, частиците обеднен уран не се отлагат в техните дробове, за да ги облъчват до края на живота им; Международният валутен фонд не разорява тяхната икономика и не орязва техните услуги от първа необходимост; не техните, а други семейства се скитат отчаяно из пустинята като бежанци. Лидерите на империята, имперската мафия – Буш, Ръмсфелд, Чейни, Пауъл, Райс, Волфовиц, Пърл – и техните писари – са не по-малки фанатици и фундаменталисти от Осама бин Ладен. И смяната на режима, която успяха да наложат в Афганистан, наистина им замая главите. Днес Кабул – утре светът! Така че, свят, свиквай. С Американската империя. Голямата суперпродукция – очаквайте скоро по местните кина.

 

Втора част

Преди известно време чух изказване на някакъв профсъюзен деец по радиото, който предлагаше “радикален начин за разрешаване на проблема с бедността – плащайте на хората достатъчно, за да живеят”. Разрешете ми да предложа радикално решение на проблема с анти-американския тероризъм – стига сте давали на терористите основания да атакуват Америка.

Днес нашите лидери, често и медии, искат да повярваме, че ни нападат заради нашата свобода, демокрация, богатство, съвременен бит, светско правителство, просто защото сме добри – и прочие четиво за първолаци. Джордж Буш продължава да повтаря тези клишета вече година след 11.ІХ. Е, той може и да си вярва, но някои други държавни служители от известно време са наясно с нещата. Изследване на Министерството на отбраната от 1997 прави следния извод: “Историческите данни показват ясно изразена зависимост между засилването на намесата на САЩ в различни райони на света и засилването на терористичните атаки срещу Съединените щати.”

Няколко години след като напусна Белия дом, Джими Картър се съгласи недвусмислено с това заключение. Той каза: “Изпратихме морските пехотинци в Ливан и сега е достатъчно да отидеш до Ливан, Сирия или Йордания, за да видиш с очите си силната омраза на мнозина към Съединените щати, защото ние бомбардирахме, обстрелвахме и безмилостно избивахме невинни селяни – жени и деца, земеделци и домакини в онези селища около Бейрут… В резултат на това… ние сме се превърнали в някакъв Сатана в умовете на хората, които дълбоко негодуват. Това предизвика вземането на наши съотечественици за заложници, както и някои от терористичните атаки.”

Терористите, отговорни за взрива в Световния търговски център през 1993, изпратиха писмо до “Ню Йорк Таймс”, в което се казва: “Декларираме нашата отговорност за взривяването на споменатата сграда. Правим го в отговор на политическата, икономическата и военна подкрепа от страна на Съединените щати на Израел, държава-терорист, както и на другите диктаторски режими в района.” И накрая, през последната година няколко от членовете на ал Кайда многократно дадоха да се разбере, че подкрепата на кървавите кланета на Израел в Палестина и бомбардировките на Ирак са онова, което ги кара да мразят Съединените щати. В една от книгите си представям допълнителни доказателства за това заедно с дълъг списък на действията на САЩ в Близкия изток, разпалили дълбока омраза към външната политика на страната ни.

Между другото, аз не смятам, че бедността играе голяма роля в създаването на терористи. Тероризмът не трябва да се бърка с революцията. Атаките няма да престанат, докато продължаваме да бомбардираме невинни хора, да опустошаваме села и великолепни древни градове, да тровим въздуха и генетиката на човечеството с обеднен уран. Атаките няма да престанат, докато ние не престанем да поддържаме жестоките нарушители на човешките права, които потискат своите народи - докато не престанем да вършим куп ужасяващи неща.

Ще продължаваме да разширяваме операциите по сигурността, които превръщат обществото ни в полицейска държава, но това няма да ни даде по-голяма сигурност. И не са само хората от Близкия изток, които имат достатъчно сериозни причини да ни мразят за деянията на нашето правителство. Ние създадохме огромен брой потенциални терористи в Латинска Америка през половин столетие на много по-страшни действия от стореното от нас в Близкия изток. Мисля, че ако латиноамериканците споделяха вярата на много мюсюлмани, че ще отидат право на небето, ако пожертват живота в борбата с големия враг, то досега щяхме да преживеем десетилетия на страховит тероризъм откъм южната ни граница. Засега има множество несамоубийствени терористични атаки срещу американци и техни сградите в Латинска Америка.

Но нека не забравяме и хората от Азия и Африка. Същата история. Държавният департамент наскоро проведе конференция на тема как да подобрим имиджа на Съединените щати в чужбина, за да намалим степента на омразата. Имиджът е това, по което се работи, но не и промяна на политиката. А политиката в цифри е: от 1945 до края на века Съединените щати са направили опит да свалят над 40 правителства и да смажат повече от 30 народни движения срещу непоносими потиснически режими. Междувременно, Съединените щати са бомбардирали около 25 страни, отнели са живота на няколко милиона души и са обрекли милиони други на мъки и отчаяние.

Ако бях президент, щях да спра терористичните атаки срещу Съединените щати само за няколко дни. Завинаги. Първо щях да се извиня – много публично и много искрено – на всички вдовици и сираци, на изтезаваните и разорените, на милионите жертви на американския империализъм. После щях да обявя, че с набезите на Америка по света е приключено и щях да уведомя Израел, че той вече не е 51-вият щат на Съединените щати, а – ако щете вярвайте – чужда страна. После щях да намаля военния бюджет с най-малко 90 % и щях да използвам освободените средства, за да изплатя репарации на нашите жертви и да възстановя щетите от нашите бомбардировки. Парите ще стигнат. Знаете ли на какво е равен едногодишният ни военен бюджет? Говоря само за една година. Той е равен на повече от 20,000 долара на час за всеки час от раждането на Исус Христос. Ето какво бих направил в моите първи три дни в Белия дом. А на четвъртия ден ще бъда убит.

На страница втора на “Американската империя за начинаещи” бих поставил поставя в ярко червено каре следното: След бомбардировките над Ирак, Съединените щати разположиха военни бази в Саудитска Арабия, Кувейт, Бахрейн, Катар, Оман и Обединените арабски емирства. След бомбардировките над Югославия, Съединените щати разположиха военни бази в Косово, Албания, Македония, Унгария, Босна и Хърватия (И България – Шабла, Сарафово край Бургас, Граф Игнатиево - Бел. прев.) След бомбардировките над Афганистан, Съединените щати разположиха във военни бази в Афганистан, Пакистан, Казахстан, Узбекистан, Таджикистан, Киргизстан, Грузия и вероятно на други места в района. Много фино и прикрито пипаме, няма що. Но хората, които управляват империята не се смущават лесно. Така расте империята – бази във всяко ъгълче на света, готови за бързо мобилизиране, за да смажат всяка евентуална заплаха за имперската власт, била тя действителна или въображаема. 57 години след края на Втората световна война Съединените щати все още държат сериозни военни бази в Германия и Япония. 49 години след края на Корейската война, армията на САЩ е все още в Корея.

В доклад на Пентагона преди няколко години се изтъква следното:

“Първата ни цел е да предотвратим евентуалната поява на нов противник, било то на територията на бившия Съветски съюз или другаде… ние трябва да поддържаме механизмите възпиращи стремежите на потенциалните съперници към по-сериозна регионална или глобална роля.”

Бомбардирането, нахлуването и окупацията на Афганистан постигна целта да се сформира ново правителство, готово в достатъчна степен да служи на целите на Вашингтон в чужбина, включително изграждането на военни бази и подслушвателни станции, и, вероятно най-важното от всичко: прокарването на защитени петроло- и газопроводи от района на Каспийско море през Афганистан, което – сигурен съм – не чувате за пръв път.

Вече дълги години петролните барони на Съединените щати са хвърлили око на района на Каспийско море с огромните залежи от нефт и газ, които, в идеалния случай, транспортирани през Афганистан и Пакистан до Индийския океан, биха изключили Русия и Иран от играта. Хората с петрола бяха достатъчно искрени по въпроса и дадоха съвсем откровени показания пред Конгреса например. А сега са хвърлили око на още по-големите петролни залежи на Ирак!

Ако Съединените щати свалят Садам Хюсеин и наложат едно марионетно правителство там, както направиха в Афганистан, американските петролните компании ще се настанят в Ирак и ще се насмучат здраво, а Американската империя ще добави още една страна и няколко бази. Или, както Уилям Лууни - шефът на съвместната операция на Съединените щати-Англия, изразяваща се в непрекъснати прелитания над страната и бомбардировки на всеки втори или трети ден - заяви преди няколко години:

“Ако включат радарите си, ще взривим проклетите им ракети. Те знаят, че ние притежаваме страната им. Ние притежаваме въздушното им пространство… Ние диктуваме как да живеят и какво да приказват. Ето кое е великото на Америка сега. И това е хубаво, особено като има там много петрол, който ни трябва.”

Оставихме зад гърба си неколкомесечно шоу с претенциите за дебат – дебат дали да нападнем една суверенна държава, без тя да ни е атакувала, без да ни е заплашила с атака срещу нас, една страна, която знае много добре, че атаката срещу нас е равносилна на масово самоубийство. Този дебат е абсурден не само защото Ирак не е заплаха – досега дори марсианците са го разбрали – а защото имперската мафия знае много добре, че Ирак не е никаква заплаха. Разказват ни история след история на защо Ирак бил заплаха, пряка заплаха, ядрена заплаха, заплаха, ставаща все по-опасна с всеки изминал ден. Как Ирак бил терористична държава, как бил свързан с ал Кайда, само дето всяка история накрая се оказва куха. От дълго време ни обясняват защо Ирак трябвало да се съгласи да приеме оръжейните инспектори обратно, а когато Ирак се съгласи, те заявиха: “Не, не, това не е достатъчно.” Кога ли ще обвинят Ирак за трагедията в Бали? Има ли изобщо някаква логика в тази внезапна неотложна война, при положение, че никой не се бие? Има, предполагам, ако се приеме, че съвсем не става въпрос за Садам Хюсеин, за неговите злини, за неговите оръжия, или за тероризма. Става въпрос, че Империята пак е гладна и иска да изяде Ирак и петрола му и има нужда от оправдания за пред лековерните хора. А после искат да изядат Иран. А след това?... Разбрах, че като питали Джордж: “А кой ще е следващият?”, той отвърнал: “Няма значение.” Империята, ако не сте обърнали внимание, не се задоволява само със земята. Империята официално се разгърна и в космоса. Пентагонът с гордост признава това и дори са му измислили хубаво именце. Наричат го “господство в пълния спектър” и години наред вече те планират войни в космоса, от космоса и към космоса. Това е цитат. Ако се питате: “Но защо точно сега?”, имайки предвид Ирак, аз, а и много други смятат, че предстоящите избори играят определена роля. Тези избори ще решат коя партия ще контролира конгреса, а няма нищо по-добро от много приказки за война и защитата на Америка, за да се отклонят гласоподавателите и същевременно да забравят за икономиката и здравеопазването. Освен множеството нелепости и лъжи, които те неуморно хвърляха в лицата ни, установих, че най-забележителното и най-тревожното за изминалия период е огромното отсъствие от масмедиите на простичкото напомняне какво точно означава нападението на Съединените щати срещу Ирак. То означава бомби, падащи върху хора, разбиващи домове, училища, болници, работа и бъдеще.

Дискусията беше фокусирана почти изцяло върху един-единствен въпрос: да се нападне ли или не злия Садам и неговите предполагаеми зли оръжия. А какво това нападение ще донесе като човешко страдание почти не се считаше достойно за внимание. Не е ли странно? Също така в дискусията липсваше и фактът, че в продължение на няколко години след Войната в Залива през 1991, инспекторите на ООН намериха и унищожиха огромни количества химическо, биологично и атомно оръжие в Ирак. Сигурен съм, че повечето американци смятат, че Садам е успял да скрие буквално всичките си оръжия и пак ще го направи, ако инспекторите се върнат в страната. Но това не е така. Скот Ритер, главен оръжеен инспектор на ООН в Ирак наскоро заяви: “От 1998 Ирак е практически обезоръжен; 90-95 % от иракските оръжия за масово унищожение са удостоверено елиминирани. Това включва всички заводи за производство на химическо, биологично и атомно оръжие, както и балистични ракети с голям обхват.” Неговите изявления бяха подкрепени и от други участници в инспекциите.

Всяка голяма американска бомбена кампания си носи митовете, но те никога не са били толкова големи както при предпоследната такава. Нека ви припомня. Беше ни казано, че САЩ-НАТО бомбардираха Югославия през 1999 година, за да спасят хората в Косово от етническото прочистване на сърбите. И тъй като етническото прочистване беше прекратено, явно бомбите са свършили работа. Нали? Първо беше етническото прочистване, после бяха бомбите, после дойде краят на етническото прочистване. Какво по-ясно? Сигурен съм, че около 90 % от американците, които се замислят над такива неща, твърдо вярват в това – включително и много от вас, вероятно. Но всичко това беше просто още една лъжа. Бомбардировките не сложиха край на етническото прочистване. Те го ПРЕДИЗВИКАХА. Систематичните насилствени изселвания на косоварите – които ние наричаме етническо прочистване – започнаха два дни след началото на бомбардировките и представляваха очевидна реакция на сръбските сили точно на бомбардировките, предизвикани от силен гняв и чувство на безпомощност. Това лесно може да се докаже, като се прегледа пресата няколко дни преди началото на бомбардировките през нощта на 23/24 март и няколко дни след това. Или просто хвърлете поглед на “Ню Йорк Таймс” от 26.ІІІ.1999 година, стр. 1:

“… когато започнаха бомбардировките на НАТО, силен страх обзе Прищина (главния град на Косово), че СЕГА сърбите ще излеят гнева си върху гражданите от албански произход.” (курсив на автора)

На следващия ден, 27 март, намираме първото съобщение за “насилстевн марш” или нещо от сорта. Как е възможно такава грандиозна лъжа да бъде поднесена на американския народ и той да я погълне, без да се задави? Едно от обясненията е, че медиите нямат навика да посочват лъжите. В най-добрия случай трябва да се чете между редовете. Имаше една история от времето на Студената война за група руски писатели на обиколка из Щатите. След като чели вестници и гледали телевизия, те с изненада установили, че всички мнения по всички важни въпроси били едни и същи. “ У нас” – казал един от тях, - “за да получим този резултат, имаме диктатура. Изпращаме хората в затвора. Изтезаваме ги. Тук няма такова нещо. Как го правите? Каква е тайната?” Може ли някой от вас да назове един поне американски всекидневник, който недвусмислено да се е противопоставил на бомбардировката на Югославия от САЩ-НАТО преди три години? Може ли някой от вас да назове един поне американски всекидневник, който недвусмислено да се е противопоставил на бомбардировката на Ирак от САЩ преди единадесет години? Може ли някой от вас да назове един поне американски всекидневник, който недвусмислено да се е противопоставил на бомбардировката на Афганистан от Съеднените щати? Не е ли забележително? В едно уж свободно общество с уж свободна преса и близо 1500 всекидневника, би следвало да има много малък шанс това да се случи. Обаче това е положението.

Предполагам, че сега някои от вас биха искали да посоча начини как да сложим край на всички тези ужасни и нелепи неща, за които стана дума. Ами, на добър час на всички нас. Бих могъл да кажа, че лично аз изхождам от предположението, че ако достатъчно хора разберат какво върши тяхното правителство и схванат степента на вредата, която то предизвиква, в даден момент броят на тези хора ще достигне критичната маса и тогава някои промени ще бъдат реализирани. Но дотогава вероятно има още много време. Надявам се, че ще съм жив, за да го видя.

Сигурен съм, че ако всички американци биха могли да видят бомбардираните от тяхното правителство жертви отблизо – да видят пръснатите части от човешки тела и бликащата от тях кръв, ако ги блъсне в лицето ужасяващата воня на горяща човешка плът, ако видят разрушените домове и живот на хората, разтерзаните общности, ще последва настояване да се постави край на всичко това и то ще бъде толкова мощно, че дори лудите мафиози на империята няма да могат да го пренебрегнат. Но как американците да видят жертвите? За хора като мен и мнозина от вас няма нужда да видят тези ужасяващи гледки със собствените си очи, за да се противопоставят на политиката на лудите, но повечето от американците имат нужда. Ако можехме да разберем защо някои от нас изпитват такава дълбока съпричастност към жертвите, защо имат такова въображение, това би могло да бъде много добър начин за организиране.

Ганди беше казал: “Почти всичко, което правиш, ще бъде незначително, но въпреки това ти трябва да го правиш.” А причината, поради която аз го правя, е много добре изразена от друга мъдрост, често цитирана от различни религиозни лидери: “Ние вършим тези неща не за да променим света, а за да не допуснем светът да промени нас.” Сам Смит, журналист във Вашингтон, познат със сигурност на някои от вас, в новата си книга заявява: “Онези, които смятат, че днес историята ни е изоставила безпомощни, трябва да си спомнят борците против робството от 1830, феминистите движение от 1870, профсъюзните организатори от 1890, писателите хомосексуалисти от 1910. И те като нас не са избирали своето време в историята, но и те като нас са можели да избират какво да правят в него.” И по-нататък пита: “Ако знаем сега как се обърнаха някои неща, но като знаем също и колко дълго време беше нужно, щяхме ли да бъдем борци против робството през 1830, феминисти през 1870 и така нататък? Ние не знам с какво ще ни изненада историята, ако я посръгаме малко, също както и историята може да посръга всеки от нас поотделно.”

През 60-те години работех в Държавния департамент и бях твърдо решен да стана дипломат. И през ум не ми минаваше, че много скоро ще се превърна в едно комунистическо-червено-подривно лапацало, враг на всичко свято и порядъчно, когато изникна едно нещо наречено Виетнам. Това също ми вдъхва надежда.

Разрешете ми да завърша с два политически закона, родени от скандала “Уотъргейт” през 70-те години, които обичам да цитирам. Пръвият Уотъргейт Закон на Американската Политика гласи: “Каквито и ужаси да минават през ума ти, онова, което твоето правителство действително върши, е много по-лошо отколкото си въобразяваш.” Вторият Уотъргейт закон гласи: “Не вярвай на нищо, докато то не е официално отречено.” И двата закона все още действат.

hosted by motion hosting