Z Net | За спомоществуватели на Z (Z Sustainers) | Индимедия България | Начална страница на Z на български

За автора:


Австралийският репортер Джон Пилджър, носител на десетки международни награди за журналистика, работи като акредитиран военен кореспондент във Виетнам, Камбоджа, Египет, Индия, Бангладеш, Биафра. Като независим репортер отразява кръвопролитията в Палестина, Източен Тимор, Афганистан.

Престъпление срещу човечеството


* ZNet, 10 април 2003

http://www.zmag.org/content/showarticle.cfm?SectionID=15&ItemID=3426

Миг преди да бъде ранен от самолет на САЩ, избил 18 души чрез т.н. "приятелски огън", телевизионен продуцент на БиБиСи говори с майка си по сателитен канал. Вдигнал телефона над главата си така, че тя да може да чува рева на самолетите-убийци на САЩ над него, той я призовава "да слуша… песента на свободата".

Дали не съм прочел тази сцена в "Параграф 22"? Естествено, човекът на БиБиСи беше свирепо ироничен. Но, откровено казано, се съмнявам, както се съмнявам, че изработилият третата страница на "Обзървър" миналата неделя е имал предвид Джоузеф Хелър, докато е изписвал мръснишкото заглавие: "Мигът, в който Омар откри цената на войната". Тези думи на страхливец са придружени от снимка на американски морски пехотинец, протегнал ръка да утеши 15-годишния Омар, след като току-що е участвал в избиването на баща му, майка му, двете му сестри и брат му по време на непровокираното нахлуване в родината на момчето в нарушение на основните закони на цивилизованите народи.

За тях нямаше надгробно слово в прочутия британски либерален вестник, нито дори искрено заглавие като: "Този морски пехотинец от САЩ уби семейството на това момче". Няма я снимката на бащата, майката, сестрите и братчето на Омар, окървавените тела, разкъсани от картечен откос. Версии на снимката, отпечатана в "Обзървър" с пропагандна цел, се появяваха редовно в Англо-Американската преса след началото на агресията: трогателни снимки на войници на САЩ, протягащи утешително ръце – коленичещи – полагащи "грижи" за "освободените" си жертви.

А къде са снимките от село Фурат, където  80 мъже, жени и деца бяха избити с ракети? Като се изключи "Мирър", кой друг английски вестник отпечата снимките на деца, вдигнали ръчички в ужас, докато платените убийци на Буш насилват семействата им да коленичат на улицата? Представете си за миг само, че наблюдавате тази сцена на някоя от главните улици в Англия! Това е фашизъм и всички ние имаме право да го видим!

"Да се започне агресивна война" – постановиха съдиите в Нюрнбергския процес срещу нацистките водачи – "е не само международно престъпление, то е висша форма на международно престъпление, което се различава от останалите военни престъпления само по това, че съдържа в себе си натрупаното зло от всички тях." Заявявайки тези водещи принципи на международното право, съдиите от Нюрнберг отхвърлиха именно немските доводи, оправдаващи "нуждата" от превантивно нападение срещу други страни.

Каквото и да правят сега Буш и Блеър, техните касетъчни бомбаджийчета и сервилната им медийна свита, те няма да успеят да променят или потулят истината за своето страшно престъпление в Ирак. То е отразено и разбрано от мнозинството жители на планетата Земя - макар и да не съществува за престъпниците, осмеляващи се да говорят от наше име. Навремето Денис Холидей изказа следното пророчество за англо-американското ембарго срещу Ирак: "Това жестоко престъпление ще ги премаже като с валяк в бъдещите историческите книги". Същият Холидей, който стартира програмата "петрол за нефт" като помощник генерален секретар на ООН през 1996 година и бързо осъзна, че ООН се е превърнала в оръдие на целенасочената "геноцидна атака срещу цяло едно общество". Той си подаде оставката в знак на протест – както направи и приемникът му Ханс фон Спонек, който я описа като "безнравственото, срамно наказание на цял един народ".

Често съм споменавал тези двама души, защото имената им и силата им на преки свидетели се пренебрегва с насмешка и презрение от повечето медии. Спомням си отлично рева на Джереми Паксмън срещу Холидей по "Нюснайт" скоро след оставката му: "Значи сте апологет на Садам Хюсеин?!" Поведението му подаде правилния тон на пародията на журнализъм, която сега ежедневно - почти радостно! – представя тази престъпна война като спортно състезание. В електронно писмо, което стига до обществеността, Роджър Моузи, шефът на телевизионните новини на БиБиСи, нарича "изключителен" начина на поднасяне на войната от БиБиСи: "човек почти има усещането, че наблюдава футболна среща от състезанието за Световната купа, когато от Ум Касър телевизионната камера го превключва за секунди на друг театър на военните действия."

Той говори за убийство. Това вършеха и вършат войниците на САЩ в Ирак - но не се намери кой да го каже, дори когато те убиват и журналисти. Те донесоха познатата ми от Виетнам расистка, зверска стръв за избиване на колкото е възможно повече човешки същества в това едностранно нападение срещу слаб и почти беззащитен народ. По време на войната срещу Виетнам те проведоха целенасочена програма за избиване, наречена Операция "Феникс". Но това е характерно за всички техни войни - както и за собственото им трагично разделено общество. Вземете един само пример от сегашната яростна атака. Миналата седмица колона от танковете им героично нахлу в Багдад, разходи се по улиците и се върна. Мимоходом избивайки хора.

Снарядите им разкъсваха жени и обезглавяваха деца. Чуйте гласовете им от нередактирана и неизлъчена видеокасета: "Насрахме ги от стрелба." Жертвите им изпълниха морги и болници – болници отдавна без лекарства и болкоуспокояващи, благодарение на целенасоченото блокиране от страна на САЩ на хуманитарни стоки за Ирак на стойност $ 5.4 милиарда – одобрени от Съвета за сигурност и платени от Ирак. Писъците на децата, принудени да издържат ампутация на крайниците си без упойка, минават за "песен на свободата" според човека на БиБиСи.

Джоузеф Хелър би оценил по достойнство целия цирк. Спомнете си за британския пилот на хеликоптер, нахвърлил се срещу войник на САЩ, който едва не го сваля. "Идиот! Не знаеш ли, че иракчаните нямат военна авиация?" – крещеше вбесено той. Дали този пилот е разсъждавал върху произнесената в момент на гняв истина – върху мерзкото начинание на шепа страхливци срещу една смазана страна от третия свят и личното си участие в това престъпление? Съмнявам се. Англичаните показаха висш пилотаж в измамата и лъжата. По всякакви норми, иракската съпротива срещу високотехнологичната военна машина на САЩ и Англия беше героична. С древните си танкове и оръдия, огнестрелно оръжие и отчаяни засади, те паникьосаха войниците на САЩ и принизиха британската военна класа до един от специалитети й – лъжливо снизхождение.

Съпротивляващите се иракчани бяха наречени "терористи", "разбойници", "малки групи фанатизирани баасисти", "самоубийци" и "федаини". Те не са истински хора: културни и образовани. Те са араби. Този речник на безчестието беше папагалски тиражиран от онези, които се любуваха на всичко това от студиото. "Какво ще кажете за Басра?" – запита водещият програмата "Тудей" бивш генерал, прикрепен към студиото. "Страхотно окуражително, нали?" – отговори той. И двамата развълнувани, с тръпнещи гласове, сплотени съратници.

Същия ден в писмо до "Гардиън" Тим Луелин, бивш кореспондент на БиБиСи за Близкия изток, ни насочи вниманието към доказателство за тази "страхотно окуражителна" истина – бързо сменящи се картини по Скай Нюз на британски войници, нахлуващи с ритници в дома на иракско семейство в Басра, насочили дулата на автоматите си срещу жена и нападайки, оковавайки и закачулвайки младежи, единият от който трепереше от ужас и точно върху него камерата се задържа. "Какво означава всичко това? Англичаните "освобождават" Басра и арестуват политически затворници? Ако е така, то на базата на каква информация от разузнавателните служби се извършват тези арести, като се вземе предвид, че Англия отдавна е отчуждена както от територията, така и от населението й… Най-малкото, което тази грозна картина ще постигне, е да напомни на арабите и мюсюлманите по света за двойните стандарти на англосаксонците – ние можем да показваме нашите пленници… в унизително положение, но вие не смейте да правите същото с нашите!"

Роджър Моузи сравнява разтерзанието на Ум Касър с "футболен мач за Световната купа". В Ум Касър има 40,000 души; отчаяни бегълци препълват издъхващите болници. И този ужас се дължи изцяло на нахлуването на т.н. "коалиция" и на английската обсада, която принуди ООН да изтегли своя контингент осигуряващ хуманитарна помощ. "Кафод", католическата организация за подпомагане на нуждаещи се, която изпрати свои хора в Ум Касър, ни осведомява, че стандартната дажба за вода при извънредни положения е 20 литра за човек на ден.

Според "Кафод" болниците в Ум Касър са напълно без вода, а хората пият от замърсени кладенци. Световната здравна организация направи изявление, че 1.5 милиона хора в Южен Ирак са без вода и епидемиите са неизбежни. А какво правят "нашите момчета", за да облекчат тази трагедия освен театралните детинщини с окупирането на президентски дворци, стрелбите с гранатомети в райони с цивилно население и пускането на касетъчни бомби?

Британски полковник се оплаква на "прикрепеното" си журналистическо стадо, че "е трудно да се доставя помощ в район, който е все още активна зона на военни действия". Логиката на думите му се обръща срещу него като бумеранг. Ако Ирак не беше зона на военни действия – ако Англия и САЩ не прегазваха международни закони – нямаше да е трудно да се осигури помощ за бедстващото население там.

Има нещо особено отблъскващо в тази зловеща манипулация на подкованите в пропагандно отношение британски висши военни, които нямат ни най-малка представа за Ирак и иракчаните. Те описват тяхното "освобождение" на Ирак от "най-жестоката тирания в света", като че ли всичко – всичко! – включително безвременна, мъчителна смърт от "освободителните" касетъчни бомби или от дизентерия – е по-добро от "живота при Садам". Неудобната истина е, че – според УНИЦЕФ – баасисти изградиха най-модерната здравна система в Близкия изток.

Никой не оспорва мрачния тоталитаризъм на режима; но Садам Хюсеин внимателно използваше петролното богатство на страната за създаване на модерно светско общество и голяма, заможна средна класа. Ирак беше единствената страна в Близкия изток с 90% осигурени запаси на чиста вода и безплатно образование. Всичко това беше унищожено от разрушителното ембарго на Англия и САЩ. Когато то беше наложено през 1990, иракските социални служби организираха система за разпределение на храна, описана от Организацията за храна и земеделие към ООН* като "пример на ефикасност… без съмнение спасяваща Ирак от глад". И тя беше срината след началото на агресията.

Кога английското командване ще обясни защо войниците му се подсигуриха със защитно облекло, за да измъкнат мъртвите и ранените от транспортьорите, улучени от "приятелския огън" на коалиционните си партньори? Причината е, че военната машина на САЩ използва ракети и противотанкови снаряди с ураново покритие. Когато бях в южен Ирак, разбрах от докторите там за седемкратното увеличение на заболяванията от рак в районите, обстрелвани с т.н. "обеднен уран" от Англия и САЩ през 1991. По време на последвалото ембарго на Ирак – за разлика от Кувейт – бяха отказани съоръжения за почистване на заразените бойни полета. Болниците в Басра имат отделения, претъпкани с деца страдащи от рак от непознати преди 1991 видове. В болниците обезболяващи няма – цяло щастие е, ако се намери аспирин.

С някои достойни за уважение изключения (Робърт Фиск, Ал Джазира), много малко от тази ужасяваща истина беше разкрита от медиите. Вместо това, медиите изпълняваха отредената им роля на "мека сила" Американската империя: рядко разпознаваха и посочваха "нашето" престъпление – или го представяха целенасочено подвеждащо като борба между добрите намерения и въплъщението на злото. Същите тъй безславно банкрутирали в професионално и морално отношение медии сега флиртуват с невидимата заплаха на тази епична, мнима победа, и призовават повторението й в Иран, Сирия, Куба, Китай.

Джордж Буш заяви: "Не е оправдание да кажеш: "Изпълнявах заповеди." Прав е. Съдиите в Нюрнберг не оставиха място за съмнение за правото на обикновените войници да следват съвестта си в една незаконна агресивна война. Двама английски войници имаха смелостта да потърсят статут на съзнателно отклонили се от военна служба. Чака ги военен съд и затвор, а медиите ги отминаха и отминават с позорно мълчание. Джордж Галоуей беше прикован към позорния стълб затова, че зададе въпроса, който зададе и Буш, и сега той, както и Том Дейлиъл, бащата на Камарата на общините, са заплашени от лишаване от секретарско място в лейбъристката партия.

Според Дейлиъл, 41 години член на Камарата на общините, Премиерът е военнопрестъпник, чието място е в Хага. Това твърдение не е необосновано. Има достатъчно сериозни улики, че Блеър е военнопрестъпник и всички негови съучастници в една или друга форма трябва да бъдат изправени пред Международния съд. Те не само, че пробутаха една хилава сценка от претексти, които малцина вече приемат сериозно, но те докараха тероризъм и смърт в Ирак.

Все повече юристи по света застъпват становището, че новият съд е длъжен, както писа Ерик Херинг от Бристолския университет, да разследва "не само режима, но и бомбардировките и санкциите под егидата на ООН, които нарушаваха човешките права на иракчаните в потресаващи мащаби." Прибавете и настоящата грабителска война, чиято сянка е обединението на арабския национализъм с войнстващия ислямизъм. Бурята, посята от Блеър и Буш, е само началото. Защото такава е тежестта на престъплението им.

превод: Благовеста Дончева

hosted by motion hosting