Z Net | За спомоществуватели на Z (Z Sustainers) | Индимедия България | Начална страница на Z на български

За автора:


Майкъл Шварц, професор по социология в Щатския университет на Ню Йорк в Стоуни Брук, пише много върху динамиката на народните протести и въстания. Автор на книгите Radical Politics and Social Structure (Радикална политика и социална структура) и The Power Structure of American Business (Силовата структура на американския бизнес) (в съавторство с Бет Минц).
В момента той завършва The Rise and Fall of Detroit (Възход и падение на Детройт), анализ на динамиката на процесите в автомобилната промишленост и профсъюза на автомобилните работници в периода от 1900 до 1990.

Какво предизвика въстанието на шиитите?

*Публикувано в Z Net на 12 април 2004: What Triggered the Shia Insurrection?. Тази статия е публикувана за пръв път са сайта на Нейшън Инститют, Tomdispatch.com, който предлага солиден поток от алтернативни източници, новини и мнения от Том Енгелхард, дългогодишен редактор и автор на книгите The End of Victory Culture (Краят на културата на победата) и The Last Days of Publishing (Последните дни на издаването).


Въстанието в шиитските райони на Ирак не беше случайно избухване на натрупано напрежение, нито пък беше предизвикано главно от събитията във Фалуджа. Фактически то беше резултат от дълга поредица действия и противодействия между въоръжените сили на коалицията и все по-организираната и антиамериканска шиитска милиция. Най-същественото събитие беше изключително важното, но бегло отразено изявление на ръководителя на Временната коалиционна власт Л. Пол Бремер, че Съединените щати са “намерили правна основа за американските войски да продължат да упражняват своя военен контрол върху сигурността в Ирак”, дори и ако иракчаните поискат САЩ да напуснат страната им след 30 юни (Джон Бърнс и Том Шанкър, “Битката за Ирак” , в. Ню Йорк Таймс, 26.03.2004).

Цялата история започва миналата година, когато САЩ отговори на нарастващия брой загиващи американски войници след официалното приключване на “основните бойни действия” с преработка на своя план за омиротворяване на страната. По това време, както писа с подробности Сеймър Хърш в списание Ню Йоркър, администрацията на Буш възприема изключително агресивна политика спрямо атаките на бунтовници, прибягвайки до стратегии, разработени от САЩ във Виетнам и от израелците в окупираните територии. В същото време, за да намалят жертвите и и да се освободи допълнителен брой войници за наказателните операции, коалицията изтегля войските си от центровете на сравнително мирни населени пунктове и им разрешава донякъде да се самоуправляват с малък, но нарастващ контингент от новообучената иракска полиция.

В резултат на новата политика на САЩ войниците на коалицията почти не се забелязват в шиитските райони и в отговор на това различните въоръжени групировки слагат оръжие. Това се отнасяше и за милицията “Махди”, вярна на Муктада ал-Садр, и за бригадата “Бадр”, представляваща Върховния съвет на Ислямската революция в Ирак, но явно вярна на аятолах Ал-Систани. Това обаче не означава, че шиитските религиозни водачи приемат пасивно властта на коалицията. Напротив, по време на този период на затишие, обхващащ времето от м. декември 2003 г. до м. март 2004 г., те стават главната организираща сила в южните градове на страната. Там членовете на въоръжените групировки, макар и без оръжие, отговарят за реда и потискат хулиганските прояви; мюсюлманските съдилища, ръководени от шиитски духовници, се превръщат в ключови съдебни институции в тези градове и взимат решение по всички дела – от лични спорове до тежки престъпления. Появява се енергична преса, особено багдадският вестник на Садр, Ал-Хавза. (Джон Бърнс, “7 войници на САЩ загиват в Ирак след като шиитска милиция въстава”, Ню Йорк Таймс, 05.04.2004 г.) Фактически, по-голяма част от репортерите, дори и тези от традиционните медии, признават, че вече е опасно за американците (и всеки свързан с тях) да пътуват сами или нощем в тези райони. (Кристин Хаузер, “Цивилните чужденци в Ирак се снаряжават и охраняват”, Ню Йорк Таймс, 03.04.2004 г.)

Това напрегнато примирие определено е застрашено на 25 март, когато Бремер обявява, че Съединените щати твърдо ще задържат огромна окупационна войска в Ирак, независимо дали новото правителство ще поиска заминаването им, или не. Изявлението беше толкова грубо и ясно, че дори обясни подробно механизмите, които правителството на Буш възнамерява да използва, за да принуди новото иракско правителство да приеме и да внедри целия пакет от политически действия под диктата на Съединените щати. Ключовите елементи в изявлението на Бремер са:

  1. Самата окупация на Съединените щати ще бъде използвана като тояга срещу всякакви иракски действия, които правителството на Буш не одобрява. Според Ню Йорк Таймс “Първите помощници на Бремер напоследък говорят, че войските на Съединените щати ще действат като най-важния гарант на американското влияние.”

  2. Съединените щати ще контролират новосъздадената иракска армия. Таймс пише за документа на Бремер: “Документът е недвусмислен по това кой в крайна сметка ще контролира иракските сили. Там пише: “Всички обучени елементи на иракските въоръжени сили ще бъдат непрекъснато под оперативния контрол на командващия коалиционните сили с цел провеждане на съвместни операции”.”

  3. Съединените щати ще имат постоянни бази в Ирак. В планираните 14 бази ще може да се разквартируват над 100 000 войници и се очаква те да станат част от постоянното американско присъствие в Близкия изток.

  4. Гласуваните от конгреса 18.4 милиарда долара помощ за реконструкция ще бъдат използвани за гарантиране на влиянието на Съединените щати. Според Таймс тази помощ ще “даде на американците решаващ глас” в краткосрочен план, тъй като тези пари ще бъдат на практика единствените налични суми за установяване и поддържане на обществените услуги. Но по-важното е, че тъй като те ще бъдат използвани през следващите няколко години за модернизиране на електроснабдителните, съобщителни и транспортни системи в Ирак, това ще даде на посолството на Съединените щати в Ирак – което се предвижда да бъде най-голямото в света с над 3000 служители – политически контрол над иракската инфраструктура в обозримото бъдеще.

Накратко, изявлението на Бремер даде да се разбере, че правителството на Буш очаква да запази огромна военна сила в Ирак със или без съгласието на новото иракско правителство и също така възнамерява да запази и контрола над новосформираната иракска армия. Впоследствие то ще използва този монопол над силите на “закона и реда”, както и прекия контрол над ключови обществени сектори, за да командва политиката на новото иракско правителство, независимо от това как то е избрано и каква позиция смята да заеме спрямо Съединените щати.

Дори Ню Йорк Таймс, за който това беше второстепенен материал за вътрешните страници, се почувства длъжен да отбележи значимостта на този документ в характерния си подценяващ стил: “Европейски дипломат заяви, че удължаването на военния контрол на Съединените щати “изпраща погрешен сигнал” и “създава впечатление за продължаване на чуждестранната окупация” в Ирак.”

Едва ли е нужно да се изтъква, че реакцията в самия Ирак не e сдържана. Радиостанцията на Върховния съвет, “Гласът на Муджахидините”, предава съобщението на Бремер по този начин (отразено на уебсайта на BBC на 08.04.2004 г.):

“Между ключовите обещания, дадени на ръководството на шиитите от окупационната власт, беше и това за възстановяване на националния суверенитет не по-късно от следващия юни… Предполагаемото възстановяване на националния суверенитет, естествено, трябва да бъде предшествано от края на окупацията на САЩ. Планът обаче циментира окупацията и я узаконява. Според обявената проектопрограма, Съединените щати ще прескочат формирането на националното правителство и ще узаконят присъствието на окупационните сили за неопределен период от време…”

Според радио “Гласът на Муджахидините” точно в този момент дори умерените шиити начело с аятолах Ал-Систани стигат до заключението, че предаването на суверенитета на 30 юни няма надежда да позволи на иракския народ да упражнява действителен контрол над правителствената политика. Разбира се, реакцията на въоръжените групи е още по-рязка, техните информационни средства стават все по-активни и онези от техните бойци, които не са се лишили от оръжията си, започват отново да им придават неотложно значение.

Изявлението на Бремер вероятно би довело в крайна сметка до някакъв определен конфликт около въпроса за “суверенитета”, но той можеше да не бъде толкова жесток и/или да бъде по-широко подкрепен от целия диапазон от религиозни водачи. Коалицията обаче не изчаква да види как ще се развие съпротивата. Вместо това окупационните власти незабавно атакуват младия духовник и водач на Армията на Махди, Муктада Садр, когото възприемат за ключова фигура сред въоръжените групи.

Садр отдавна е бил на прицел, както показва статията на Дъглас Джел в Ню Йорк Таймс (07.04.2004 г.):

“Според изявления на служители от Министерството на отбраната, въпросът какво да се прави с г-н Садр, 31-годишният водач на най-антиамериканската част от иракските шиити, е бил дискутиран активно месеци наред от висши американски правителствени служители… Таен план, предвиждащ американските сили да отвлекат г-н Садр миналата есен е бил спрян броени дни преди насроченото му изпълнение, твърдят висши държавни и военни служители от правителството на Буш, което се потвърждава и в материал на Уол Стрийт Джърнъл.”

В края на март обаче, те възобновяват плановете си и започват явна кампания, целяща неговото отстраняване като жизнеспособна сила. Първо, те затварят вестника му с оправданието, че той печата неверни обвинения за това, че американците са отговорни за цивилните жертви (и че тези неверни обвинения подтиквали хората да вдигат оръжие срещу окупационната армия). Това явно целеше да ограничи способността на Садр да реагира на предстоящите атаки срещу него, тъй като още преди протестите срещу затварянето на вестника да се разраснат напълно, те арестуват един от главните му помощници и се опитват да арестуват и него на базата на заповед за арест за убийство, която те претендират, че иракски съдия е издал преди много месеци. Едновременно с това те се опитват да затворят мюсюлманските съдилища в Наджаф, центъра на подкрепата за Садр. Като цяло тези мерки представляват явно усилие за разбиване на неговата организация.

Всичко това навежда Садр на мисълта, че окупационните власти определено тръгват срещу него. Независимо дали вече е планирал въстание или не, това го принуждава да призове поддръжниците си да изпреварят тази атака. Бойците от Армията на Махди, неговата въоръжена групировка, измъкват оръжията от скривалищата в и около домовете си и заедно с други религиозни въоръжени групировки решават да изхвърлят коалицията от градовете, в които са най-силни. Фактът, че те успяват да реагират толкова бързо, доказва, че те всъщност са използвали дългия период на затишие, за да се организират необезпокоявани, докато са изчаквали да видят дали Съединените щати ще се изтеглят с мир през юни. Когато изявлението на Бремер разбива надеждите им, цялата организация се активизира и е готова за действие.

Годината на подготовка е живо описана от Джефри Гетълман в Таймс в последните абзаци – където често е най-добрата част – на неговата статия от 7 април, озаглавена “Багдадска въоръжена групировка избухва при първата дума за американско настъпление”:

“Мохамед Кадем, 23-годишен боец от Армията на Махди от Хадамия, твърди, че силите са се снишавали месеци наред с оръжия, плячкосани преди близо година. “Просто ги държахме в домовете си” – допълва г-н Кадем – Знаехме, че може да дойде и това време.” Г-н Кадем обяснява подробно програма за обучение, в която той и други шиитски младежи са пътували с автобуси до Садр Сити, за да се упражняват в точна стрелба на открито. Заповедите се разпространяват чрез джамиите, обяснява г-н Кадем, а боеприпасите се доставят централно.”

Фактът, че въоръжените групировки успяват да отвоюват напълно или частично цели пет града (повечето с население под 200 000 души, но все пак градове) - при това почти без загуби – свидетелства за четири основни факта от настоящата ситуация в Ирак: че силите на коалицията има много слабо присъствие или легитимност в градовете, независимо от възможността цяла година да действат необезпокоявани; че новосформираната иракска полиция няма нито интерес, нито способност да се противопостави на въоръжените групировки и съответно нямат големи надежди да се превърнат в адекватна сила за поддържане на закона и реда; че хората от тези градове (мълчаливо или открито) поддържат въстанията, колкото и да не приемат ислямистките идеи и политика на самия Садр; и че въоръжените групи са наистина доста добре организирани и ще останат такива дори след края на този епизод.

Настоящото положение е резултат на политически процеси протичащи вече цяла година. Когато САЩ нахлуват, шиитите са равнодушни. За тях падането на Хюсеин е добре дошло, но се страхуват, че предателството на тяхната кауза от правителството на първия Буш в началото на 90-те години може да се повтори. Това равнодушие стабилно прераства във враждебност, тъй като страховете им от ново предателство се потвърждават. Годината изтича и със задълбочаването и даже влошаването на икономическата и социална разруха, шиитите започват да възприемат окупацията като потисник, окопаващ се дълбоко на иракска почва и представляващ пречка за възстановяването на техните градове и на техния живот. Междувременно разногласията вътре в шиитската общност между застъпниците на прякото действие и надяващите се на легитимно предаване на суверенитета замират. Резолюцията на Бремер изясни положението: поддръжниците на въоръжената съпротива разбраха, че трябва да действат, а коалицията - че трябва да ги смажат преди да успеят да го направят. Коалицията първа направи своя ход, но въоръжените групи бяха готови и тяхната реакция определено надигра коалицията в първите фази на този сблъсък.

Но това не е всичко. Рано или късно окупаторите ще възвърнат позициите си в епицентровете на това въстание. Това е неизбежно, но ако въстаниците не плячкосват градовете, докато ги контролират и ако се “връщат, за да се сливат с населението” (ако използваме класическия образ на партизанската война), без да бъдат унищожени от контраатаката на коалицията, те ще излязат още по-силни от този епизод. И ще бъде само въпрос на време преди да избухне следващия бунт. Междувременно правителството на Буш и неговите съюзници ще имат нужда от десетки пъти повече войска – или още по-брутални репресивни мерки, – за да се опитат да умиротворят една вдигнала се на оръжие страна.

Тресавището за окупаторите, което предвиждат много наблюдатели, пристига.

Превод: Благовеста Дончева

© 2004 Майкъл Шварц

hosted by motion hosting