Z Net | За спомоществуватели на Z (Z Sustainers) | Индимедия България | Начална страница на Z на български

За автора:


Австралийският репортер Джон Пилджър, носител на десетки международни награди за журналистика, работи като акредитиран военен кореспондент във Виетнам, Камбоджа, Египет, Индия, Бангладеш, Биафра. Като независим репортер отразява кръвопролитията в Палестина, Източен Тимор, Афганистан.

Мъченията са новина, но не са нищо ново

*Публикувано в Z Net на 7 май 2004: Torture Is News But It's Not New и във в. Дейли Мирър: TORTURE'S NOT NEW, BUT NOW IT'S NEWS.


Джон Пилджър напомня във в. Дейли Мирър отразяването на войната във Виетнам и как тогава издевателствата на американските войници не са били считани за новина. Същото важи и за жестокостите на британските колониални походи. “В Ирак – пише той, - нищо не се променило.”

Когато за пръв път заминах да пиша репортажи за войната на Америка срещу Виетнам през шейсетте години, посетих сайгонските бюра на великите американски вестници и телевизионни компании, както и на международните новинарски агенции.

Бях впечатлен от почти еднаквите снимки, висящи по стенните им табла. “Тук закачаме съвестта си,” подхвърли фотограф на една от агенциите.

Имаше снимки на разчленени тела, на войници, размахващи отрязани уши и тестикули и на самите мигове на мъченията. Имаше пребити до смърт мъже и жени, давени и унижавани по начини, които ти преобръщаха стомаха. Върху една от снимките над главата на мъчителя беше написано: “Ще те науча да говориш с журналисти.”

Винаги, когато посетителите зърваха тези снимки, изникваше въпросът: защо не ги публикуват? Стандартният отговор беше, че вестниците не ги публикуват, защото читателите нямало да ги приемат. А да ги публикуваш без задълбочено обяснение на обстоятелствата във войната означавало да “правиш сензации”.

Отначало приемах очевидната логика на това обяснение: издевателствата и мъченията, извършвани от “нас”, със сигурност бяха отклонения по определение. Но очите ми се отвориха бързо: тази обосновка не обясняваше нарастващите доказателства за целенасочено осакатяване и избиване на цивилни, за неоправданото им лишаване от покрив, за подлудяването им с масирани бомбардировки на села, училища и болници.

Тя не обясняваше децата, превърнати в горяща клокочеща каша от нещо, наречено напалм, нито “отстрелването” на селяни като дивеч от хеликоптери, нито влаченето на изтезаван до смърт “заподозрян” с въже на врата с джип, пълен с дрогирани и превиващи се от смях американски войници.

Тя не обясняваше защо толкова много войници държаха човешки части в портфейлите си, а офицери от специалните части държаха в бараките си човешки черепи с надписи: “Един по-малко, един милион остават.”

Филип Джоунс Грифитс, големият уелски фотограф на свободна практика, с когото работих във Виетнам, се опита да попречи на един американски офицер да пръсне на парчета група притиснати един в друг жени и деца.

“Те са цивилни!” – изкрещя той.

“Какви цивилни?” – дойде отговорът.

Джоунс Грифитс и други се опитаха да заинтересуват новинарските агенции да публикуват снимки, разкриващи истината за тази чудовищна война. Често отговорът беше: “Нещо ново?”

Разликата днес е, че истината за не по-малко чудовищното англо-американско нашествие в Ирак е новина. Нещо повече, от достигнали до обществеността документи на Пентагона става ясно, че мъченията в Ирак са широко разпространени. Амнести Интернешънъл ги нарича “систематични”.

И все пак, ние едва започваме да разпознаваме неописуемия елемент, който свързва агресията срещу Виетнам с тази срещу Ирак. Този елемент поставя под общ знаменател голяма част от всички колониални окупации, без значение кога и къде са станали. Той демонстрира същността на империализма – една дума, отскоро възстановена в речника ни. Расизъм.

Данните сочат, че в Кения през 50-те години британците избиват 10 000 кенийци и създават концентрационни лагери с такива жестоки условия на живот, че само за месец в тях измират 402 концлагеристи. Изтезанията, боят с камшик и издевателствата над жени и деца са ежедневие. “Специалните затвори – пише историкът В. Дж. Киърнън – вероятно не бяха по-добри от който и да е нацистки или японски концлагер.”

Нищо от това не беше новина тогава. “Терорът на Мау Мау” беше съобщаван и възприеман само по един начин: като черни “демони” срещу белите. Расисткото послание беше ясно, но “нашият” расизъм никога не беше споменаван.

В Кения, както и в проваления американски опит за колонизиране на Виетнам, както в Ирак, расизмът подклажда и безразборните нападения над цивилни граждани, и мъченията. Когато пристигат във Виетнам, американците смятат виетнамците за човекоподобни въшки. Наричат ги с всевъзможни презрителни имена и ги избиват в промишлени количества, също както бяха избили навремето американските индианци и наистина, за Виетнам се говореше като за “индианска страна”.

В Ирак нищо не се промени.

Хвалейки се открито как избиват “плъхове в дупките им”, снайперистите на морските пехотинци на Съединените щати, които застрелваха жени, деца и старци във Фалуджа, също като навремето немските снайперисти във Варшавското гето, изразяваха расизма на своите ръководители.

Пол Волфовиц, заместник-министърът на отбраната на САЩ, считан за архитект на агресията срещу Ирак, говореше за “змии” и “пресушаване на блатата” в “нецивилизованите части на света”.

Голяма част от този съвременен имперски расизъм е изобретен във Великобритания. Вслушайте се в нюансираните изрази, когато британските говорители се усукват по килифарски и отказват да потвърдят броя на иракчаните избити от техните касетъчни бомби, чието фактическо въздействие не е много по-различно от това на самоубийствените атентати: те са оръжие на тероризма. Слушайте Адам Инграм, военния министър, който мърмори под носа си в парламента и отказва да каже колко невинни хора са станали жертва на неговото правителство.

“Нюзуик” нарече разстрела на жени и техните бебета във виетнамското селце Май Лей “американска трагедия”. Подгответе се за още изрази от сорта “нашата трагедия”, които внушават съчувствие към агресорите.

Американците оставиха три милиона трупа във Виетнам, опустошиха и изтровиха една някога цветуща земя с химическите си оръжия. Но докато американските политици и Холивуд кършеха ръце за изчезналите американски бойци, на кого му пукаше за виетнамците?

В Ирак нищо не се промени.

По най-сдържани преценки, американците и британците са избили досега 11 000 цивилни. Прибавете загиналите иракски военни и тази цифра се учетворява.

“Ние броим всяка отверка, но не броим мъртвите иракчани” – отбелязва американски офицер по време на клането в Ирак през 1991 г. Адам Инграм може и да не умее да се изразява така добре, но позорното отношение към човешкия живот е същото.

Да, зверствата и мъченията сега са новина. Но как така – пита писателят Адаф Суейф? Новинар от BBC описва снимките на мъченията като “просто спомени”. Да, разбира се: такива бяха и частите от човешки тела в портфейлите във Виетнам.

Коментаторите на BBC – както винаги най-добрата мярка за чевръстата мисъл на британските властници – ни напомнят, че мъченията и униженията на войниците, “не могат да се сравнят със систематичните мъчения и екзекуции на Садам Хюсеин”. “Садам – отбелязва Адаф Суейф – сега е моралният компас на Запада.”

Не можем да върнем живота на иракчаните, отнет или съсипан от онези, които действат от наше име. Най-малкото, което все още можем да направим, е да изискаме всички, отговорни за това епохално престъпление, да напуснат Ирак веднага и да ни се даде възможност да ги обвиним и съдим и да се опитаме да обезщетим иракския народ.

Ако приемем нещо по-малко от това, “ние” се дисквалифицираме като цивилизовани хора.

Превод: Благовеста Дончева

26.5.2004 г.

София

hosted by motion hosting