Z Net | За спомоществуватели на Z (Z Sustainers) | Индимедия България | Начална страница на Z на български

За автора:


Робърт Фиск е политически коментатор от британския вестник Индепендънт. www.independent.co.uk

Новият, свободен Ирак

*Публикувано в Z Net на 4 юли 2004: The new, free Iraq


В последните си часове като генерал губернатор в Багдад Пол Бремер решава да затегне някои от законите, наложени на Ирак от неговата окупационна власт.

Той подготвя нов законопроект, забраняващ на иракските автомобилисти да карат колите си само с една ръка на кормилото. Друг документ тържествено оповестява, че оттук нататък за иракчаните надуването на клаксона ще бъде престъпление, освен в аварийни ситуации. Същия ден трима американски войници бяха разкъсани от бомба на пътя северно от Багдад, едно от над 60-те нападения срещу войските на Щатите през двата почивни дни. Междувременно господин Бремер се безпокои от нивото на кормуване в Ирак.

Трудно е да се намери по-нелеп - и смразяващ – символ на провалите на господин Бремер, безнадеждната му неспособност да разбере естеството на разгрома, причинен от него и безнадеждната му окупационна власт. Причината не е в простата липса на контакт с реалността на старата Временна коалиционна власт (ВКВ), сега преобразувана в посолство на Съединените щати с 3000 души персонал. Временна коалиционна власт не живееше на земята. Последният звезден миг на господин Бремер настъпва, когато напуска Багдад с военен самолет на Съединените щати, придружен от двама наемници платени от Щатите, които насочват заплашително оръжие към камерите и вървят назад, защитавайки го докато вратите на самолета се затворят. Нека да си припомним, че господин Бремер е назначен на тази длъжност, защото беше експерт по “анти-тероризъм”.

Повечето хора от ВКВ напуснали Багдад правят точно това, което винаги сме подозирали, че ще правят, когато приключат с опитите да лепнат американска идеологическа търговска марка на “новия” Ирак: заминават за Вашингтон, за да работят за предизборната кампания на Буш. Но останалите в “международната зона” – същите, за които от нас се очаква да се преструваме, че вече не са окупационна власт – не крият отчаянието си. “Идеологията свърши. Амбициите свършиха. Не ни останаха никакви цели,” заявява един от тях миналата седмица. “Живеем ден за ден. Сега се опитваме само да натискаме капака до януари 2005 г. (когато ще се проведат първите иракски избори). Това е единствената ни цел – да минат изборите и после да си плюем на петите.”

Продукцията със Садам Хюсеин изправен в багдадски “съд” миналата седмица – всъщност той заседава в един от бившите му дворци – е следователно последната карта на окупаторите. След нея в Ирак няма да има повече “добри” новини, няма да има машинации, няма да има номера, няма да има залавяния да ни блеснат очите преди изборите през ноември. Но дори съдебната мелодрама доказва колко малко власт Западът е готов да предостави на онзи Ирак, на който миналата седмица той лъжливо претендира, че предава “пълен суверенитет”.

Американците продължават да държат Садам - в Катар, не в Ирак – и американците управляват съда, пред който Садам се явява. Цивилните в съда са американски войници в цивилни дрехи. Американски служители цензурират записите от заседанието, лъжат за желанието на съдията да направи звукозапис на процеса и маркират видеозаписите с “Проверено от въоръжените сили на САЩ”. Трима офицери на САЩ по-късно конфискуват всички оригинални видеозаписи от процеса. “Това не ми се беше случвало от деня, когато иракското правителство ми конфискува записите в Басра по време на Войната в Залива през 1991 г.” – споделя един от репортерите.

Но проблемът не е единствено в грубото манипулиране на показния процес срещу Садам, в който той, разбира се, е без защитник. Но дори и да му се предостави справедлив процес в бъдеще, цензурирането на записите миналата седмица създава важен прецедент. Казаното от него отново може да бъде покрито, особено ако, например, се отклони от сценария и се впусне да разказва на съда за близките си връзки със САЩ, вместо за несъществуващите си контакти с ал-Кайда.

Но окупацията на Съединените щати продължава по много други начини. Присъствието на 146,000 щатски войници е ясно видимо по територията на цял Ирак, щатските танкове пазят стените на т.н. “посолство” на Съединените щати, бронетранспортьорите му са пръснати из цял Багдад, конвоите му ръмжат по иракските шосета – и понякога експлодират. “Новото” и “суверенно” правителство няма право да им заповяда да напуснат страната. Купищата договори за възстановяване, сключени от Бремер с компании на Съединените щати, осигуряват на американските фирми обирането на каймака от иракските пари – процес, описан много точно като “многомилиардно ограбване” от Наоми Клайн в сп. Нейшън. Освен това господин Бремер успява да наложи комплект от закони, които “новото” и “суверенно” правителство на Ирак няма право да променя.

Един от най-коварните закони на Бремер беше възстановяването на закона на Садам Хюсеин от 1984 год., забраняващ стачките, насочен срещу Федерацията на иракските профсъюзи. А именно профсъюзите са сред малкото светски организации в Ирак, противопоставящи се на религиозния фундаментализъм. Едно силно профсъюзно движение би могло да осигури жизнеспособна основа за политическата и демократична власт в един наистина нов Ирак. Но господин Бремер предпочита да осигурява защита на големия бизнес.

А междувременно властта на наемниците в Ирак нараства с всеки изминал ден. Главорезите на “Блакуотър” издевателстват над всички иракчани, които по един или друг начин застанат на пътя им: кюрдски журналисти на два пъти напускаха пресконференции на Бремер, заради грубо отношение на тези мъже. Багдад гъмжи от тайнствени, снаряжени до зъби западняци, които тероризират иракчаните по улиците и се наливат в почти незащитените хотели на града. В очите на иракчаните те се превръщат в символ на всичко отрицателно, свързано със Запада. Ние ги наричаме “подизпълнители”, но налице е тревожно нарастване на съобщенията, според които наемниците стрелят по невинни иракчани най-безнаказано. Военните и дипломатически служители на Съединените щати са постановили съотношение 80 на 20 за частите по “сигурността” – 80 иракски наемници на всеки 20 западни такива.

А макар и президентът Буш да може да го забрави, скандалът със затвора Абу Граиб продължава да гори в една страна, където мръсотията и голотата, наложени от войниците на Съединените щати, ще се помнят още едно поколение. Според твърденията на лява група от Багдад няколко жени, за които се смята, че са изнасилвани от иракски полицаи под наблюдението на американци, са били убити от роднините си заради “опозоряването” им.

Големи райони от страната в момента са реално извън контрола на правителството, и дори на американското. Фалуджа е фактически народна република, а линчуването се среща дори в Багдад. Така наречената “Армия на Махди” на Муктада ал-Садр публично екзекутира в Садр Сити – един от бедните квартали на Багдад – двайсетгодишен мъж за “сътрудничество” с американците миналия месец. Разбираемо е защо са малцина журналистите, които се осмеляват да пътуват извън Багдад – за голямо удоволствие на щатските военни. “Те избиват до крак онези нещастни хора на сватбата до сирийската граница и нашите източници в армията ни казват, че било издънка”, оплаква се кореспондент от Съединените щати миналата седмица. “После генерал Марк Кимит заявява, че всички избити били терористи и знае, че не можем да докажем, че не е прав.”

Нека си припомним, че Аяд Алави, новият премиер, е бивш агент на ЦРУ, бивш агент на МИ6 и бивш член на Баас. Той се хвали на журналистите, че, докато е бил в изгнание, е вземал пари от 14 разузнавателни управления. Колкото и “свободен” да е Ирак за господин Алави, той не може да се обърне срещу своите американски защитници, а още по-малко срещу заплашителната фигура на Джон Негропонте, новият посланик на Съединените щати, който се прослави в Хондурас.

По ирония на съдбата единствената реална надежда за новото правителство е да направи онова, което неговите сънародници заявяват, че желаят: да каже на американците да си ходят. Но господин Алави, разбира се, не може да направи това. Неговото “суверенно” правителство се нуждае от американските войници, за да го защитават от хората, които не искат американските войници в Ирак.

И така ще ври до изборите през януари 2005 г., а капакът опасно ще се вдига от време на време, за да ни ужасява с кратки видения за бъдещето. Много иракчани вярват, че ще има нов диктатор, “със силна ръка и демократични възгледи”, според зловещия израз на щатския неоконсерватор Даниел Пайпс, който ще им даде сигурността, която ние не успяхме да им осигурим.

Защото след изборите, ако те наистина се проведат, ние самодоволно ще заявим, че повече никой няма право да ни обвинява, ако нещо се обърка в Ирак. Освободихме иракчаните от Садам, ще кажем ние. Дадохме им “демокрация”, а вижте ги те как я оплескаха.

Превод: Благовеста Дончева

16.04.2004 г.

София

hosted by motion hosting