Z Net | За спомоществуватели на Z (Z Sustainers) | Начална страница на Z на български

За автора:


 Майкъл Албърт започва своята политическа дейност през 1967 и оттогава се занимава с активна организационна дейност. Основател е на South End Press, по-късно и на Z Magazine и Z Net, на която е и администратор. Написал е над дузина книги, често със своя съавтор Робин Ханел. По-новите сред тях са:
Thinking Forward и Thought Dreams (Arbeiter Ring Press),  Looking Forward: Participatory Economics in the 21st Century (South End Press) и Political Economy of Participatory Economics (Princeton University Press и двете с Робин Ханел като съавтор), The Killing Train (South End Press).

Реакцията на парекон и отговорите


* Този текст е десетата от поредицата лекции, представящи Парекон (Parecon, от Participation Economy) - идея, развита от Албърт и Ханел в редица книги, лекции, уеб-сайта http://www.parecon.org/ и други.

В тази последна лекция бих искал да представя част от споровете, възникнали около модела на икономиката на участието. Затова прилагам есе от Робин Ханел и своите отговори на някои критики от страна на икономисти. Тя обобщава редица слабости, приписвани на парекон и им дава отговор, доколкото ни е възможно. Първо, обаче, трябва накратко да се обърнем към въпросите, повдигнати в последната глава.


Отговори на въпросите от Лекция 9

  • Какви цели бихте искали да видите постигнати от една революционизирана сфера на родството. Какво въздействие би имало това за една икономика и съвместим ли е парекон?

Първо, как би следвало да подходим последователно към този въпрос? Не мисля, че би било по-различно от метода, който използвахме в предишните лекции. Трябва да се определят основните цели на родството. После трябва да се определят основните понятия – първо, какво е сфера на родството и после, какви са нейните съставни институционални функции. После, можем да преценим съществуващите модели и предложения за структури на родството чрез собствените си ценности. И накрая, да се опитаме да си представим нови институции (или да изберем от съществуващите тези, които ни харесват) и да конструираме модел за тази сфера от предпочетените възможности.

Когато мисля за това, ми се струва, че институциите на родството не би трябвало да поставят разграничения между мъже и жени, между възрастни и деца или хора с различни сексуални предпочитания, които са: а) биологически ненужни и б) възпрепятстващи пълноценното развитие и реализация на всички тези участници. Не би трябвало да има противоречащи си интереси на групи с други групи. Когато мисля за ролите при родството, стигам до заключението, че постигането на тези цели налага в крайна сметка край на нуклеарното семейство, всъщност край на цялата идея за полово определено асиметрично майчинство и бащинство, в сравнение с полово неутралното отглеждане на децата. Но като се каже това, мисля, че можем да си представим много начини хората да се ухажват, размножават, общуват и пр., напълно съвместими с желаните обществени ценности и резултати.

Мисля, че въздействието и в двете посоки в общи линии е лесно да се опише. Всяка сфера на обществения живот не бива да влияе на участниците така, че да блокира действията на някоя друга сфера. Например икономиката не може да прокара такава граница между мъже и жени или други групи, която да блокира действието на институциите на родството. Което определено ще се случи, ако икономиката обогатяваше мъжете и разоряваше жените, например.

По същия начин обаче, сферата на родството, а това ще рече социализиращите институции и пр., трябва да осигуряват на хората навици, вярвания, умения, познания и характер подходящи за участието в един парекон.

  • Какви са целите, които бихте искали да постигне една революционизирана културна сфера. Какво въздействие би имало това върху стопанството и съвместим ли е парекон?

Като следвам познатия път, аз се оказвам привърженик на така наречения интеркомунализъм. Идеята е много проста. Няма права култура. Схващането, че всеки трябва да има своя права култура, е културен кошмар (макар това да е типичният възглед на много марксисти). Вместо това, трябва да има много култури, тоест много културни общности. Те могат да бъдат дефинирани по много начини - по религия, география, различни вкусове, предпочитания, вярвания и други. Интеркомунализмът е положение, при което всяка културна общност е свободна да изповядва своите вярвания, да спазва своите обичаи, празници и т. н., както намери за добре; същевременно с това разполага с мястото и средствата да го прави и по закон е защитена при спор с всяка друга по-голяма културна общност. Тоест, голямото отстъпва пред малкото… Тривиално като размишление, но практическо изискване от огромна важност, според мен.

Икономиката, за да бъде съвместима, трябва да се отнася към всички еднакво, независимо от културната им принадлежност. Нещо повече, тя трябва да се вслушва в груповите решения на културните общности, за да не бъде културата на работното място и пр. репресивна спрямо малцинствените групи. В парекон няма нищо, което би разстроило интеркомунализма и има много неща, които биха го подсилили и укрепили.

  • Какви цели бихте желали да постигне една революционизирана политическа сфера? Какво влияние би имала тя върху икономиката и съвместим ли е парекон?

  • И накрая, как би въздействал парекон върху съпътстващите сфери на родство, култура и политика?

Защо е планирането на участието?

В сянката на съветския крах и далеч от вниманието на обществото дебатът за желателната икономика се разпали наново в средите, които вярват, че хората заслужават нещо повече от капитализъм. През изминалите пет години се появи малък порой от книги и статии. «Science and Society» и «Review of Radical Political Economics» издадоха специални броеве посветени на дебата. «Z Magazine» публикува симпозиум, «Pen-L» (форум на прогресивните икономисти в Интернет) улесни спонтанната размяна на мнения чрез модем, а периодичните конференции на учени и активисти пренесоха дебата в дискусионни групи в многобройни градове. Участниците бяха разделени на две школи – застъпниците на «пазарния социализъм» срещу застъпниците на демократичното планиране или «планиране на участието». Двата лагера имат съществени различия. Като активни участници в тези дискусии, бихме искали да:

  1. Повторим критиките си към пазарните модели, които не срещнаха адекватен отговор от страна на пазарниците
  2. Да защитим планирането на участието от честите възражения, които не намираме за убедителни и
  3. Да отбележим някои сериозни въпроси, върху които застъпниците на икономиките на участието трябва да помислят в светлината на повдигнатите въпроси.

Недостатъци на пазара, останали без отговор

Пазарите са несправедливи

Максимата за разпределението на благата в пазарните икономики на публичните предприятия е «на всеки според обществената ценност на неговия труд.» Но като се има предвид, че производителността е плод на таланта (генетична лотария), образованието и подготовката (често на обществена издръжка) или на качеството и количеството на други продуктивни заложби, или късмет, а не на по-големи лични усилия или жертви, заплащането според производителността е несправедливо. То възнаграждава хората за неща извън тяхната власт и усилия.

Но неравенството на хората, полагащи тежък труд и получаващи заплати и надници по-ниски от тези на други, които правят по-малки лични жертви, но имат късмета, образованието, физическата сила или работят в по-добре оборудвани фабрики, е неизбежно в която и да е пазарна икономика. На свободния пазар трудът се заплаща в най-добрия случай и то грубо според стойността, за която личността допринася в един продукт. Но това обикновено се отличава значително от усилията, които личността полага. Нещо повече, всеки опит да се изравнят различията между онова, което се полага за усилията и онова, което се дава за производителността на хората задължително води до сериозна неефективност. Стойността на труда неизбежно представлява значителна част от общата себестойност на много стоки и услуги. В една пазарна система, ако надниците се разминават с производителността, за да станат по-справедливи, стойността на труда и в последствие цялата структура на разходите в икономиката ще се отклони от реалната социална себестойност. Тъй като цените играят разпределителна роля във всеки пазарен модел, това означава, че всеки опит да се направят надниците по-справедливи  ще доведе до значителна неефективност в разпределението, дори в една икономика на «пазарния социализъм».

Някои застъпници на «пазарния социализъм» признават този недостатък. «По-справедлива система за икономическо възнаграждение вероятно би свързала заплащането единствено с личните усилия и личните жертви, а не с късмета или генетичния жребий.» (Weisskopf 1992, стр. 8) И: «Макар че предлаганата от нас система [пазарен социализъм] вероятно е по-егалитарна от капитализма, в нея ще има някои отклонения от егалитарното разпределение в смисъла на различни стимули в схемите на заплащане на директорите и работниците.» (Bardhan and Roemer 1992, стр. 14) А някои застъпници на «пазарния социализъм» признават, че неравенството в тяхната система не е по-задължително като стимул, отколкото при капитализма: «В пазарните капиталистически икономики хората получават възнаграждение за своя принос в производството според собствеността, която притежават (под формата на капиталови доходи); подобни възнаграждения за собственост не само, че създават голямо неравенство при разпределението, но и в общи линии не са необходими, за да осигурят включването на собствеността в производство. В икономиките на «пазарния социализъм» хората получават възнаграждение главно според производителността на своя труд. И все пак «пазарният социализъм» както капитализмът поддържа възнаграждения за вродените способности на хората (под формата на трудови доходи), макар тези възнаграждения да не са реално необходими за да осигурят включването на тези способности в производството.» (Weisskopf 1992, стр. 8)

Застъпниците на «пазарния социализъм», които признават, че той е несправедлив, се утешават с твърдението, че капитализмът е по-несправедлив и факта, че прогресивните данъци върху доходите могат да облекчат неравенството: «Докато системите на «пазарния социализъм» не постигнат този идеал [заплащане според усилията], те не стигат по-далеч от капиталистическите системи. Нещо повече, доколкото незаслужените облаги на личността поради нейния късмет в генетичната лотария или икономическата конюнктура остават, предизвиканите от това различия могат да бъдат намалени от една прогресивна система на данъчно облагане.» (Weisskopf 1992, стр. 8)

Естествено, че по-голямото неравенство при капитализма не се оспорва от прогресивните критици на «пазарния социализъм». Важно е също така да се отбележи, че застъпниците на «пазарния социализъм» удобно отбягват психологическите и политически препятствия пред данъчните корективи, както и неефективността, която би придружила подобна намеса. Малко вероятно ли е в едно «пазарно социалистическо» общество икономически привилегированите да превърнат своите предимства от блага и свободно време в неравностойна политическа власт? И малко вероятно ли е тяхната неравностойна политическа власт да се използва, за да се попречи на данъчните реформи, които биха коригирали неравенствата в надниците и заплатите? Нещо повече, освен по-голямата икономическа и политическа власт за защита на техните привилегии, противниците на коригиращото облагане в обществата на «пазарния социализъм» ще имат на своя страна два мощни аргумента. Първо, макар прогресивните данъци върху личните доходи да не разстройват първоначално ефективността на разпределението, те създават динамика стимулираща неефективност в една система, която сериозно разчита на материалните стимули – както правилно отбелязват консервативните противници на прогресивното облагане в капиталистическите икономики. Второ, и по важно според нас, хората неизбежно търсят логиката в своето поведение. Логиката на пазара на труда е: онзи който допринася повече, получава повече. Когато хората участват в пазара на труда, те трябва да защитават правото си на надница спрямо своя принос. Логиката на преразпределението чрез прогресивно облагане противоречи на тази логика. Следователно участието в пазарите на труда на «пазарния социализъм» не само не сочи на хората справедливостта на прогресивното облагане, а ги прави склонни да приемат аргумента на противниците, който е: «Всеки вече е получил толкова, колкото е допринесъл, следователно всяко последващо преразпределение е несправедливо.»

Има и една допълнителна етическа дилема в «пазарния социализъм». Застъпниците на социалната демокрация и «пазарния социализъм» неизменно третират образованието като основно човешко право и се осланят на всеобщото образование като крайъгълен камък, необходим за гарантирането на равенство на възможностите в икономиката и една демократична политика. Съгласни сме. Но какъв е смисълът да разрешаваш на хората да ползват облагите на повишената производителност, която образованието и подготовката дават – а те ще го правят в един «пазарен социализъм» – ако цената на това образование и подготовка се плаща от всички? Пазарната логика изисква или хората да си понасят разходите на образованието, от което те по-късно се възползват под формата на по-високи надници и заплати, или образованието за сметка на обществото да не дава повод за увеличаване на личните доходи. Но изискването за ефективност прави второто невъзможно при «пазарния социализъм». Следователно не е ясно как социалдемократите могат да надяват мантията на щедрото всеобщо образование и едновременно с това да славословят пазарите, без да изпадат в сериозно противоречие.

Класово разделение

По много поводи сме твърдели, че «пазарите създават социална среда, в която класата на директорите, професионалистите, интелектуалците и техниците – които наричаме координатори – все по-силно господства и в крайна сметка експлоатира обикновените работници.» (Albert and Hahnel, 1992а, стр. 47) А някои застъпници на «пазарния социализъм» дори признават, че е така. «Определено е вярно, че при «пазарен социализъм» някои хора ще заемат ключови отговорни постове и е твърде вероятно такива хора да имат по-високи доходи, както и повече власт от останалата част от населението… Ще има и достатъчно възможности за неравенства, свързани с различните умения, дарби и отговорности.» (Weisskopf 1992, стр. 9)

Да цитираме друг застъпник на «пазарния социализъм», който говори в по-широк смисъл: «Ако демократичното управление е ценност, изглежда разумно да се поощряват институции, които насърчават развитието на хора, които са склонни да подкрепят демократичните институции и са способни да функционират ефективно в една демократична среда. Сред чертите, които повечето изследователи на проблема считат за безусловно необходими, са способността да се обработва и предава сложна информация, да се вземат колективни решения и способността за съпричастност и солидарност с другите. Както видяхме, пазарите могат да осигурят враждебна среда за възпитаването на тези черти. Чувствата на солидарност е по-вероятно да процъфтят там, където икономическите отношения са стабилно установени и персонални, а не мимолетни и анонимни и където грижата за нуждите на другите е неизменна част от институциите, които управляват икономическия живот. Вземането на сложни решения и уменията за обработка на информация, изисквани от съвременния демократичен гражданин, е малко вероятно да бъдат подхранени в пазари или работни места, управлявани отгоре-надолу.» (Bowles 1991, стр. 16) Основната мисъл на Боулс тук е, че пазарите не са опитно поле за политическата демокрация, за каквото се провъзгласяват от традиционното схващане за политическа демокрация със свободна пазарна икономика. Но дефицитът от «умения за вземане на сложни решения и обработка на информацията» и съпричастност, създаден в пазарните икономики и особено неравномерното разпределение на тези черти сред участниците са именно онова, което прави от пазарите люпилня за неравенството и властта на така наречената «координаторска класа».

Колкото до неравенството, защитата, издигана от застъпниците на «пазарния социализъм» не отрича, че «пазарният социализъм» поощрява класовото разделение, а посочва, че класовите неравенства ще бъдат по-малки отколкото при капитализма и предполага, че класовото разделение е изобщо неизбежно.

«Макар че пазарната система дори не успя да се доближи до пълното равенство на доходите и властта за всички участници, никоя от другите икономически системи в развитите общества също не успя да го направи.  Тези общества изискват институции, които да вземат сложни решения от един или друг вид, а е логично да има големи различия сред хората в техните способности (и желания) да участват ефективно в процеса на вземане на решения.» (Weisskopf 1992, стр. 9)

Ние приемаме, че различната икономическа власт и класовите разграничения са неизбежни в «пазарния социализъм», но смятаме, че специфичните черти на една икономика на участието правят формирането на класи малко вероятно, както ще обсъдим по-нататък. Иронията във всичко това е, че хора като Вайскопф, които са песимистично настроени към възможностите за пълно елиминиране на неравната власт във взимането на решения, са сред първите, които критикуват икономиката на участието, която е замислена така, че да сведе до минимум икономическото неравенство като накърняване на личните свободи.

Антисоциална

Макар Боулс да завърши последната си дискусия за предимствата и недостатъците на пазарите със защита на регулацията, а не с призив за по-съвършен разпределителен механизъм и макар изразените от него възгледи за антисоциалната склонност на пазара много да напомнят на нашите аргументи, изложени на други места (Albert and Hahnel 1978; 1981 и Hahnel and Albert 1990, глава 7), ние го цитирахме, защото е много по-забележително, когато тези проблеми се признават от един защитник на пазарите, отколкото от твърди противници на пазара като нас.

Боулс пише: «Дори ако разпределението при пазарната икономика даваше оптимални резултати и дори ако получените при това доходи се разпределяха по начин, смятан за справедлив (две големи «ако»), пазарът пак ще се провали, ако поддържа недемократична структура на властта или ако възнаграждава алчността, нагаждачеството, политическата пасивност и безразличието към другите. Основната идея тук е, че нашата оценка на пазарите – а с нея и идеята за провал на пазара – трябва да се разшири, за да включи въздействието на пазара както върху структурите на властта, така и върху процеса на човешкото развитие.» (Боулс 1991, стр. 11)

И продължава: «Красотата на пазара, казват някои, е точно в това: той действа добре дори, когато хората са безразлични един към друг. И той не изисква сложно общуване или дори доверие между участниците в него. Но в това е и проблемът. Икономиката – нейните пазари, работни места и други площадки – е гигантско училище. Нейните награди поощряват развитието на определени умения и нагласи, докато други потенциални възможности се оставят да вехнат или атрофират. Ние се учим да функционираме в тези среди и така се превръщаме в хора, каквито не бихме станали при други обстоятелства.» (Bowles 1991, стр. 13)

И заключва: «Като икономисват ценните черти – чувството на солидарност с другите, способността за съпричастие, способността за сложно общуване и колективно вземане на решения, например – се смята, че пазарите се справят с дефицита на тези ценни черти. Но в дългосрочен план пазарите допринасят за тяхното закърняване и дори изчезване. Онова, което изглежда като твърдоглаво приспособяване към слабостите на човешката природа, всъщност би могло да се окаже част от проблема.» (Bowles 1991, стр. 13)

Простичко казано, ние сме напълно съгласни. Близо две десетилетия свирим тези мелодии пред почти празни зали. Съгласни сме и с Вайскопф: «Пазарните системи не подронват ли систематично усилията да се служи на обществените интереси? Пазарите създават среда, в която хората се насърчават да търсят начини за подобряване на собственото си положение за сметка на други хора.» (Weisskopf 1992, стр. 8) И: «За да се извършват ефективни операции на пазарите, хората трябва да мислят главно за своето лично (или семейно) благополучие, като загърбят грижите за другите; пазарите насърчават анонимността, автономията и подвижността, вместо взаимността, съпричастността и солидарността. В този смисъл «пазарният социализъм» не подкрепя пряко една култура на взаимност, съпричастност и солидарност.» (Weisskopf 1992, стр. 9)

Но Вайскопф предлага оправдание на собствената си критика: «Този ред на мисли е теоретически издържан, но все пак не е окончателен. Рентиерско поведение и всякакви себевеличаещи съюзи от един или друг тип могат и ще се появят при всяка мислима система на икономическа организация, която позволява на едни хора да живеят по-добре от други. Практически всяка система в такъв случай ще изисква институции, които да ограничават антисоциалното поведение. Единственият начин, по който икономическата система сама по себе си може да изкорени проблема, ще бъде ако тази система благодарение на своя контрол върху индивидуалния начин на живот, не позволява на личността да се радва на облагите от егоистичното поведение. Така решението на проблема, възникнал при такова поведение може да дойде само с цената на строги ограничения върху личния живот и свободата на избор – цена, която «пазарните социалисти» не са склонни да платят.» (Weisskopf 1992, стр. 8) Вайскопф завършва с обичайното твърдение, че в крайна сметка капитализмът е нещо много по-лошо и с молитвата, че неикономическите институции може да спасят положението: «Все пак [«пазарният  социализъм»] със сигурност осигурява не толкова враждебна среда за развитието на съпричастността и солидарността, отколкото (пазарният) капитализъм… [И] такива [желателни лични] черти могат да се изградят в другите сфери на живота, дори при пазарна система.» (Weisskopf 1992, стр. 10)

Да повторим за протокола, че «пазарният социализъм» или онова, което предпочитаме да наричаме пазарни икономики на публичните предприятия, са по-желателни от пазарния капитализъм. Не се съмняваме, че «всекиму според приноса» е по-справедливо от «всекиму според приноса и имота». И пазарните икономики управлявани от работниците очевидно позволяват повече възможности за самоуправление от икономиките, в които отсъстващите собственици управляват труда на другите чрез наемни пажове. Нещо повече, фактът, че застъпниците на «пазарния социализъм» заемат защитни позиции в своя спор със защитниците на частната собственост по въпроса за относителната ефективност на двете системи е… учудващ. Ако пазарните режими на работническо управление се оказват стабилни – тоест, ако логиката на конкуренцията и натрупването не доведат до възстановяване на частната собственост – ние не се съмняваме, че те ще се окажат и по-ефективни, не само по-справедливи от капитализма. Като мотивация, предимствата на по-голямото самоуправление в системите с работническо управление са значителни. А неефективността и загубите, причинени от конфликтите между собственици и работници в системите, в които управлява работодателят също са сериозни. Нещо повече, твърденията, че частните капиталови пазари са най-пригодени за задачата да се изтребят по-неприспособените за откриване и внедряване на нововъведенията и са с най-големи нетни социални облаги, са нелепи и от логична, и от историческа гледна точка. Но това не е най-голямата ни тревога. Ние с готовност се съгласяваме, че пазарните икономики с работническо управление (това, което нашите опоненти наричат «пазарен социализъм») са по-желателни от пазарите икономики с управление на работодателя, тоест капитализъм.

Но в замяна на нашата безрезервна подкрепа в техния спор с про-капиталистите, смятаме, че е справедливо «пазарните социалисти» да се съгласят, че превъзходството на «пазарния социализъм» над капитализма няма отношение в дебата за относителната приемливост на «пазарния социализъм» и демократичното планиране или планирането на участието. Забележките, че «пазарният социализъм» е по-справедлив от капитализма или по-демократичен от капитализма, или по-ефективен от капитализма нямат тежест в един спор дали икономиките на участието или «пазарно социалистическите» икономики са по-справедливи, демократични или ефективни. И също така не виждаме защо трябва да служи за утеха фактът, че неикономически институции може да се окажат по-благотворни за солидарността и демокрацията от пазарите. Логически е също толкова възможно пазарите да попречат на солидарността и взаимността в другите сфери на обществения живот, както е възможно и силите на солидарността в други области да облекчат антисоциалните ефекти на пазарите. И колкото до доказателствата, нашето виждане за последните 500 години от историята, подпомогнато от възгледите на Карл Полани и безброй антропологични изследвания, правят първата хипотеза много по-убедителна.

Но вярно ли е, както твърди Вайскопф, че «рентиерското поведение и себевеличаещите съюзи от един или друг вид могат и ще се появят при всяка мислима система на икономическа организация», тоест проблемът не е присъщ на пазарите, а е факт от икономическия живот?

Определено на хомо економус – добре защитен от адвокатска колегия Микро, Неокласико и Пазаро – може да се разчита да опита да пласира тези възможности във всяка система, в която бъде пуснат, включително в икономиката на участието (което ще бъде обсъдено по-нататък). Но в пазарните икономики има два пътя към себевеличаене: единият е чрез социално благотворно поведение, например откриването и произвеждането на стоки и услуги, които другите по-скоро харесват, отколкото не харесват, или чрез откриване и внедряване на техники, които снижават социалната цена на продукцията. Адам Смит изследва благотворната логика на доброволния обмен много отдавна и я кръщава «невидимата ръка». Но пазарните икономики предлагат друг път към себевеличаенето, а именно издигането на собствените интереси за сметка на интересите на другите. Смит вярва, погрешно, че конкурентните пазарни структури и пълната информация са затворили този втори път към себевеличаене и по този начин са осигурили невидимата ръка. При реалното им прилагане обаче, макар условията на конкуренция да намаляват възможностите за преследване на този път за себеиздигане като осигуряват на другите, на които човек евентуално може да попречи, възможности за изход, това не елиминира множество други възможности за себеиздигане, които са вредни за обществото. Е. К. Хънт сочи към външните фактори като изобилен източник на подобни възможности, нарича външните фактори ахилесова пета на пазарните икономики по отношение на ефективността и кръщава възможността, която пазарът дава за обществено вредно себеиздигане «невидимият крак» (Hunt and D’Arge, 1973). Екологичните икономисти като Джейкъбс използват термина «невидим лакът». Ние обяснихме другаде защо политикономистите трябва да очакват външните фактори да бъдат много по-силно въздействащи, отколкото неокласическите икономисти признават и защо признанието, че предпочитанията на хората са породени отвън, увеличава обществено вредните потенциали на невидимия крак на Хънт и невидимия лакът на Джейкъбс. (Hahnel and Albert 1990, глави 6 и 7)

Все пак Вайскопф е прав, че в една система, която не само, че разчита изключително на материалното себевеличаене като стимул, но агресивно наказва всеки неуспех при постигането му, социално вредното «рентиерство» ще се появи, освен ако няма институции, които «ограничават антисоциалното поведение». Но има две непреодолими пречки за издигането на адекватни коригиращи институции от такъв тип в пазарните икономики. Първо, в дигата на пазарната система има твърде много утечки. Както показва Хънт, решението за създаване на нови пазари във външните фактори не е никакво решение и практически формира самия проблем. А ние показахме, че всяка мислима адекватна система за съвместими със стимулирането механизми за справяне с вездесъщото обществено въздействие на личните действия би преобразувало една пазарна система в нещо леко наподобяващо икономиката на «свободния пазар» (Hahnel and Albert 1990, глава 7). Второ, всяка институция, която затвори някой обществено вреден път за себеиздигане, ще попречи също така и на стимула на хората да изобретяват, да инвестират и/или да работят в една пазарна икономика.

Накратко, «човешката» логика на пазарните икономики е много проста: те люлеят възможностите за хващане от ренти пред очите на хората. Ако на хората се даде  възможност да хванат тези ренти, се появяват както неравенства, така и неефективност. Но ако на хората се попречи да вземат тези ренти (с добре замислени «институции, които ограничават антисоциалното поведение»), малко смисъл има хората да «играят играта на пазара». Как може да претендират «социалистите» пазарници, че и вълкът може да бъде сит, и агнето – цяло?

 Но това не е отговор на горния аргумент на Вайскопф. Той не отрича, че тази дилема съществува в пазарните икономики – макар и да не си дава много зор да я очертае. Вместо това той заявява, че този проблем съществува във «всяка мислима система на икономическа организация, която позволява на някои хора да живеят по-добре от други» и внушава, че всяка система, която не позволява на някои хора да живеят по-добре от други е нежелателно ограничаваща «правото на личен живот и свободата на избор.» По-нататък ние ще поставим тези въпроси в контекста на икономиката на участието. Но тук можем да заявим, че икономиките на участието са замислени до голяма степен: 1) да сведат до минимум възможността за обществено вредно себеиздигане. 2) да попречат на някои хора да «живеят по-добре» от други, освен ако не направят по-големи лични жертви (в който случай може да се каже, че те не живеят по-добре от другите като цяло). И 3) да се направи всичко това без накърняване на правото на личен живот и свободата, доколкото те не накърняват правото на личен живот и свободата на другите.

Неефективност

В специалния брой на «Review of Radical Political Economics» посветен на «Бъдещето на социализма», ние учтиво изложихме въпроса за ефективността: «Въпреки натрупаните знания, пазарите разпределят ресурсите много неефективно» (Albert and Hahnel 1992а, стр. 47). Ще обобщим тук причините, за да могат «пазарните социалисти» да обяснят кои от нашите аргументи и предположения те оспорват:

  1. Външните фактори (когато външни за сделката страни са засегнати от сделката) не са изключение, а правило. Силното влияние и неравномерността на външните фактори означава, че пазарните цени като цяло не отразяват реалната социална себестойност и социална полза, което води до цялостно погрешно разпределение на ресурсите (Един от източниците е Hunt 1973).
  2. Тъй като хората взаимодействат със своите икономически институции много повече, отколкото признава неокласическата теория, противоречията в достъпа до различни стоки и услуги в пазарните икономики се увеличават с времето, тъй като хората се учат да свикват с тези противоречия. Тоест, до известна степен, за да живеем без постоянно раздразнение, ние променяме предпочитанията си, за да отговарят те на условията, в които живеем. (Един от източниците е теорема 6.6 в Hahnel and Albert 1990).
  3. Точка 1 и 2 в съчетание предполагат, че системите на свободния пазар не «улучват» цената. Всъщност, повечето цени доста се «разминават», а най-важните се разминават със значителна разлика. Това създава сериозно и всеобщо погрешно разпределение на ресурсите в пазарните икономики (виж теорема 7.2 в Hahnel and Albert 1990). Заключение право противоположно на отдавнашните възгледи на традиционните икономисти (сега повтаряни без допълнителни аргументи от застъпниците на «пазарния социализъм»), че каквото и да харесва или да не харесва човек при пазарите, те поне създават ефективно разпределение. Но има и други причини да се съмняваме, че пазарите създават ефективно разпределение. Горните критики не бяха в основата на мащабната опозиция на пазарите като ефективност, която съществуваше доскоро сред социалистите и политикономистите. Доскоро мнозина критици на капитализма твърдяха, че:
  4. Пазарната конкуренция неизбежно води до олигопол със съответните неефективности. И
  5. неефективните търговски цикли и браншови диспропорции могат само частично да бъдат облекчени от стабилизационни политики. Ирония е, че от 30-те до 70-те години на нашия век, когато се постигна значителен напредък в теорията и практиката на стабилизационните политики и индикативното планиране, политикономистите твърдо защитаваха своето убеждение, че пазарното неравновесие е сериозен, ако не и фатален недостатък. Но в края на 80-те и началото на 90-те, когато имаше малко, ако изобщо имаше някакви теоретични или емпирични разработки, които дори само претендират да хвърлят нова светлина по тези въпроси, а неефективностите, породени от неравновесията на пазара, се увеличиха драматично, мнозинството политикономисти сериозно промениха възгледите си. Изведнъж проблемите, някога смятани за сериозни, вече се смятат за незначителни поради липсата на нови доказателства! Естествено ние не предполагаме, че няма други причини за обръщането кръгом. Драматичното увеличаване напоследък на политическата и идеологическа хегемония на про-пазарните сили е видна за всички, както и гибелта на онова, което мнозина смятаха за единствена алтернатива на пазарните разпределения. Но нито една от тези промени няма каквато и да е логична връзка със степента, до която пазарните разпределения са, по същество, неефективни поради неконкурентните структури и силите на неравновесието. Те имат връзка единствено с идеологическите причини или професионалните причини, или, може би, евентуално, с политическите причини да се поддържат определени възгледи – не с доказателствени или аналитични причини за това.

Пат Девайн отправя предизвикателството към ефективността на пазара, основано на точки 4 и 5, както следва: «Моето окончателно заключение е, че моделите на «пазарния социализъм» представляват опит за квадратиране на кръга. «Пазарният социализъм» се защитава, защото пазарите се смятат за ефективни в генерирането на информация и мотивирането на предприятията да действат на основата на тази информация… Но британската школа на «пазарния социализъм» разбираемо не е много склонна да приеме тази логика, по две основни причини. Първо, признава се, че хаотичното вземане на решения по отношение на инвестициите неизбежно създава несигурност на пазара… Това поражда аргументите за индикативно планиране и промишлена политика като начини да се намали пазарната несигурност, без да се ограничава независимостта на предприятията. Въпреки това, ако не се ограничи независимостта на предприятията, несигурността на пазара не може да бъде преодоляна. Втората причина за тази неохота да се приеме логиката на ефективността чрез пазара е желанието да се допусне по-широки социални съображения, а не само печалбата на предприятието, да влияят на вземането на решения… Ако по-широки социални съображения се вземат предвид, или независимостта на предприятието да преследва максимална печалба ще се ограничи, или предприятието трябва да бъде създадено по начин, който пряко въвлича представители на обществените интереси в процеса на взимане на решения.» (Devine 1992, стр. 76) Спорен нас Девайн е прав. Независимостта на предприятието и критерият за печалба са емблемата на пазарните системи. Нещо повече, ако веднъж се признае, че ефективността налага изоставянето на тези черти, става трудно да се поддържа идеята за ефективност на пазарните икономики, тъй като същите тези черти са в основата на твърденията за ефективността на пазарите!

 Накрая, Крис Тили типизира разбираемия, но нелогичен скорошен кръгом на много политикономисти: «Аз мога да изредя ред причини защо капиталистическите пазари не работят: те пораждат цикли на разцвет-криза, те не осигуряват търсени стоки, като например чист въздух, те пилеят икономически ресурси като се започне от безработицата и се стигне до рекламните разходи. Но преди да се пратят пазарите на бунището на историята, представете си посещението на един приятел в магазин, който продава държавно-субсидирани стоки в революционна Никарагуа през 1987. Единствените стоки на полиците са дамски превръзки и събраните съчинения на Ленин… Да си говорим направо: трябват ни някакви пазари. Пазарите не осигуряват на всеки достатъчно ориз, за да оцелее, но те вършат добра работа при съчетаването на нуждите с предлагането в сложните съвременни икономики.» (Tilly 1992, стр. 6). Много се извиняваме, но пазарите не са по-добри (нито по-лоши) в ефективното разпределение на ресурсите в Перу или Съединените Щати, отколкото бяха преди падането на комунизма и второто пришествие на мосю «Лесе фер» като Спасител на света.

Критики на икономиката на участието

Икономиката на участието беше предложена като модел за една по-добра икономическа система с редица книги и статии. Нейните основни черти са:

  1. Съвети на работници и потребители на различни нива (фабрика, бранш, квартал, район, и пр.)
  2. Трудови комплекси по месторабота, балансирани по овластяване и желателност
  3. Възнаграждение според усилията
  4. Взимане на решения чрез демократично гласуване като всеки участник и звено имат глас пропорционален на степента, в която решението ги засяга, и
  5. Разпределение чрез система от институции и практики, която наричаме планиране на участието.

Изненадващо е, че малцина, ако изобщо има такива, критици твърдят, че икономиката на участието е непостижима, тоест малко вероятно е да сработи така, както смятаме. Вместо това те съсредоточават критиките си върху това дали е желателна, тоест дали е система, в която хората биха искали да живеят и работят.

Несвободна

Критиците на икономиката на участието твърдят, че тя жертва личната свобода, за да постигне други, по тяхно мнение, по-маловажни цели. Вайскопф спори, например: «Въпросът е каква стойност трябва да придаваме на възможността личностите да упражняват подобни либертариански права като свободата на избора, правото на личен живот и развитието на специфичните дарби и способности на всеки, в сравнение с по-традиционните социалистически цели като справедливостта, демокрацията и солидарността» (Weisskopf 1992, стр. 21). За Вайскопф следователно дебатът между икономиките на участието и «пазарният социализъм» в голяма степен се свежда до дебат по относителната важност на различните ценности. Той би накарал читателите да вярват, че докато икономиката на участието може по-добре да служи на «традиционните социалистически цели» като справедливостта, демокрацията и солидарността, тя го прави единствено за сметка на «либертарианските ценности» като личната свобода и правото на личен живот, които по негово мнение се обслужват по-добре от пазарните системи. Ние намираме обвинението, че икономиката на участието жертва либертарианските ценности, за напълно неоснователно, извлечено от повърхностно и незащитимо тълкуване на либертарианството и предубеден прочит на съставните части на икономиката на участието. Затова, по причини, които изясняваме по-нататък, ние отхвърляме дебатът да бъде поставян в рамките на избора между достойни ценности и отхвърляме заключението на Вайскопф, основано на това твърдение: «Икономиката на участието най-добре служи на един набор от «висши принципи», докато «пазарният социализъм» най-добре служи на друг набор от също толкова «висши принципи». Но пазарният социализъм не е толкова амбициозен, по-близък е до онова, с което разполагаме и следователно е по-лесно постижим» (Weisskopf 1992, стр. 22).

Но какво представлява една либертарианска икономика? Ако на хората не се позволява, например, да купуват други хора, става ли от това икономиката по-малко либертарианска? Сигурно ще има обстоятелства, които ще принудят хората съзнателно и доброволно да се продават в робство, но малцина ще откажат да наричат една икономика либертарианска, защото робството е забранено. По същия начин, ако на хората не се позволява да наемат услугите на друг човек срещу надница, става ли икономиката от това по-малко либертарианска? Има известни обстоятелства, които водят хората съзнателно и доброволно да приемат онова, което «традиционните социалисти» наричат «робия на надниците». Означава ли това, че моделът «пазарен социализъм» на Вайскопф не е либертариански, защото отношението работодател/работник е забранено? Да приравняваш либертарианството със свободата на личността да върши каквото си иска е повърхностно тълкуване, което ограбва либертарианството от достойнствата, които то с право заслужава.

Естествено, че е хубаво нещо хората да бъдат свободни да правят каквото си искат – стига онова, което са избрали, да не накърнява по-важни свободи или права на други хора. Аз не бива да бъда свободен да те убия, защото това ще означава, че те ограбвам от по-фундаменталната свобода на живот. Не бива да бъда свободен да те притежавам, защото това те ограбва от по-фундаменталната свобода да живееш собствения си живот. Не бива да бъда свободен да те наемам, защото това те ограбва от по-фундаменталната свобода да управляваш собствените си трудови способности. Не бива да бъда свободен да оставя значително наследство на децата си, защото това ограбва децата на по-малко заможните родители от тяхното по-фундаментално право на равна възможност в живота. Вероятно по тези въпроси няма много противоречия между застъпниците на «пазарния социализъм» и поддръжниците на икономиката на участието. Но има ли други фундаментални свободи и права, които другите не бива да бъдат свободни да нарушават, когато решават да правят каквото си искат? И дали една от разликите между «пазарния социализъм» и икономиката на участието е, че икономиката на участието несправедливо ограничава лични свободи, които пазарите уважават или че пазарите нарушават права, които икономиката на участието защитава?

Застъпниците на икономиката на участието смятат, че всеки трябва да има равна възможност да участва във взимането на икономически решения, пропорционално на степента, в която те го засягат. Смятаме, всъщност, че това е единственият начин да се тълкува значението на «икономическа свобода», без свободата на един да влиза в конфликт с тази на друг и наричаме тази цел икономическо «самоуправление». Смятаме, че икономическото самоуправление, точно в този смисъл, е фундаментално право, тоест позволяването на хората да вършат каквото си искат не бива да им позволява да накърняват правото на самоуправление на други. С други думи, ние не смятаме, че някои хора трябва да бъдат свободни да присвояват диспропорционална власт за взимане на решения, като оставят други с по-малко такава. С по-познати термини, ние не смятаме, че някои трябва да бъдат «свободни» да потискат други с по-голямата си икономическа мощ. Но ние не се смятаме за по-малко либертарианци, когато искаме да забраним този вид потисничество, както аболиционистите не се смятаха за по-малко либертарианци, когато искаха да забранят робството.

Застъпниците на икономиката на участието също така смятат, че справедливото разпределение на трудностите и ползите от икономическата дейност означава, че хората трябва да се ползват от благата пропорционално на техните усилия или лични жертви. Затова ние вярваме, че икономическата справедливост изисква никой да не бъде «свободен» да присвоява повече стоки и услуги, отколкото личните му жертви позволяват. С по-познати термини, не смятаме, че някои трябва да бъдат «свободни» да експлоатират други. И отново, не се смятаме за по-малко либертарианци затова, че искаме да забраним експлоатацията, също както прогресивните мислители не се смятаха за по-малко либертарианци, когато се бореха за прогресивен подоходен данък в началото на двайсети век.

Но не отнема ли това цялото удоволствие от свободата? Ако свободата не включва правото да се потискат и експлоатират другите, какво остава? Дали една «благопристойна» икономика, тоест лишена от потисничество и експлоатация, е просто един сив, регулиран свят, както изглежда смятат критиците?

Не виждаме причини да мислим така. Хората в една икономика на участието са свободни да развиват и да задоволяват своите предпочитания за всички стоки и услуги, които желаят. Те са свободни да избират между повече потребление и по-малко свободно време или обратно. Те са свободни да разпределят своите усилия и своето потребление в живота си както пожелаят. Те са свободни да потърсят работа където пожелаят, свободни са да се кандидатират за всеки трудов комплекс, който пожелаят, в тяхната месторабота и са свободни да организират ново предприятие, което да произвежда каквото поискат, както поискат, с когото поискат. Хората са свободни да се образоват за всяка професия, която пожелаят и да се обучават за всички дейности, които искат. Просто не са свободни да правят което и да е от тези неща така, че да потискат или експлоатират другите.

Да речем, че аз съм умствено надарен, имам високи резултати на стандартизираните тестове, добре се справям със следването, приемат ме в медицинска академия и там специализирам мозъчна хирургия. Не бива ли да бъда свободен да продавам своите дарби и умения на когото поискам? В една икономика на свободния пазар ще има хора, които ще бъдат готови да ми плащат според стойността на моя принос. Но ако това е позволено, други ще получават по-малко, отколкото усилия и жертви правят. Няма как:

  1. Ако някои получават повече, отколкото техните усилия заслужават, други ще получават по-малко, отколкото техните усилия заслужават.
  2. Онези, които получават по-малко, отколкото усилията им заслужават, получават по-малко, защото други получават повече, отколкото усилията им заслужават. И
  3. Това означава, че онези, които получават повече, отколкото усилията им заслужават, експлоатират онези, които получават по-малко, отколкото усилията им заслужават.

Или, да речем, че съм особено компетентен и енергичен и съм повече от готов да прекарам цялото си работно време в анализи и преценка на различни възможности за моя работнически съвет. Не бива ли да бъда свободен да работя в трудов комплекс, където целодневно съм ангажиран с анализи и взимане на решения? Но ако ми бъде разрешено да работя в трудов комплекс, който е значително по-овластен от другите, не след дълго доскоро равните възможности  на моите колеги за участие в икономическото самоуправление няма да бъдат реално равни на моите.

Онова, което изглежда като просто желание за «лична свобода», не винаги е толкова просто. Но има и друг начин да се види логиката на икономиката на участието: отдолу нагоре. Първият приоритет е да се гарантира икономическа справедливост за онези, които никога не са се радвали на такава, като се направи така, че потреблението на хората да бъде съизмеримо с техните жертви и като се направи така, че трудовият опит на хората да ги подготвя за участие във взимането на икономически решения, ако те желаят. Има и друг начин да се погледне на таланта и образованието. Една икономика на участието насърчава хората да използват талантите си. В една система на икономика на участието уважението и общественото признание за изключителни способности, които създават големи социални ползи за другите, ще бъдат много високи. Идеята е да не се пречи на хората да използват своите таланти или образование. Но няма материална награда за нещо друго, освен за усилията и жертвите, тъй като обратното би било несправедливо. И докато хората с по-големи дарби и образование може да прекарват част от работното си време в анализиране на сложни обстоятелства и може мненията им да се уважават повече, отколкото на други, защото в миналото техните мнения са били по-точни, те не получават по-голяма власт във взимането на решения в икономиката на участието, защото това би накърнило правото на самоуправление на другите.

Искаме да подчертаем, че личните свободи не са пожертвани в интерес на солидарността на общността в една икономика на участието. Тази загриженост, изразена от застъпниците на пазарите, няма основание. Само защитата на свободите на другите и принципите на справедливостта ограничават свободите, на които личностите се радват в една икономика на участието. И според нас ограничаването на личната свобода или права на един, ако те накърняват по-важните свободи или прави на други, е напълно в духа на единствения вид либертарианство, който може да бъде оправдан.

И така, как отговаряме на отделните критики, че икономиките на участието са «несвободни»?

Например, «не би ли се намесвала твърде натрапчиво и не би ли ограничавала една икономика на участието индивидуалността, правото на личен живот и свободата на избора?» (Weisskopf 1992, стр. 18) И: «Колкото повече тежест човек дава на… индивидуалността, правото на личен живот и свободата на избора,… толкова по-скептично би се отнесъл той към желателността на един социализъм на участието.» (Weisskopf 1992, стр. 20)

Всъщност, просто няма ограничения на индивидуалността или правото на личен живот в икономиката на участието. Всеки, който желае да подаде анонимни предложения за потребление и да избегне отзивите на своите съседи за съдържанието на неговите заявки за потребление, е свободен да го направи. Много хора имат сравнително добри отношения със своите съседи и биха се радвали на полезни съвети. Но ако не е така, в една икономика на участието, правото на личен живот при потреблението е осигурено, без да се задават въпроси. Ние не виждаме причини да смятаме, че други проблеми на правото на личен живот са по-неприложими в една икономика на участието, отколкото в някоя друга. Що се отнася до свободата на избора, както обяснихме по-горе, тя се ограничава само, когато накърнява свободата на избора на други и само по начини, които разпределят властта за взимане на решения пропорционално на степента, в която те засягат отделните хора.

Вайскопф пише: «Свободата на избора – как да живееш, какво да потребяваш, какво да работиш, как да се изразяваш, как да определящ социалната си идентичност, и пр., – е важна ценност» (Weisskopf 1992, стр. 19). Точно така. И в една икономика на участието има пълна свобода на избора къде и как да живееш, какво да потребяваш, как да се изразяваш и как да определяш социалната си идентичност. Твърдения за противното са неоснователни. А ограниченията каква работа да вършат хората – тоест трудовите комплекси да бъдат балансирани по отношение на овластяването – са единствено необходими, когато трябва да се защитава правото на икономическо самоуправление на всеки един.

 Вайскопф пише също: «Една система на участието вероятно ще изисква от хората да оправдават често своя избор… пред някакво колективно отговорно тяло, което на свой ред трябва да ограничава степента, до която изборът на хората може реално да бъде приет, независимо колко демократично са съставени тези отговорни тела. Като се позволява на хората да правят своя избор най-често без да се съобразяват с онова, което другите мислят за техните решения, една пазарна система осигурява много по-голяма свобода в това отношение» (Weisskopf 1992, стр. 19). Но, ако една икономика на участието постигне своята цел по въпроса за самоуправлението – което ние разбираме, че може да бъде само приблизително – тогава единствено хората засегнати от решенията ще имат влияние върху тези решения и то само до степента, в която те ги засягат. Ако начинът на живот, социалната идентичност и това какви стоки да се потребяват са решения, които засягат само една личност – а ние сме съгласни, че в по-голямата си част те са такива – тогава личностите ще имат власт върху тези решения в една икономика на участието. Но в една пазарна система някои личности взимат много решения, които засягат и други хора. Една икономика на участието е замислена така, че да осигури на засегнатите влияние, пропорционално на величината на «външните фактори» в една пазарна система. Ние смятаме, че това се възприема като намеса само от гледната точка на хора свикнали с пазарната система, в която хората взимат решения, без да се съобразяват с мнението на другите, дори когато тези други са засегнати от резултата. Истина е, че собствениците на фабрики са свикнали да бъдат «свободни» да замърсяват въздуха в пазарните икономики и да се дразнят от екологичните разпоредби. Онези, които взимат решения, които засягат други в пазарните системи, са свикнали да бъдат «свободни» от мненията и влиянието на другите. Но засегнатите от решенията в една пазарна система, които нямат нито глас, нито влияние, със сигурност усещат свободата си ограничена. Въпросът не е дали е «свободна» или «несвободна», а кога неограничената свобода е правомерна и кога не.

Вайскопф пише: «Много хора вероятно ще предпочетат да вършат по-специализирани дейности, отколкото биха били позволени при едно изискване за балансиран трудов комплекс, което означава, че налагането на това изискване може да включва явна или неявна принуда… Овен ограничението на личната свобода, балансираните трудови комплекси, замислени да предотвратят специализацията, изглежда вероятно да лишат обществото от облагите на дейностите, изпълнявани добре само от хора, които са посветили диспропорционално количество от време и усилия на тях» (Weisskopf 1992, стр. 20). Първо, балансираните трудови комплекси не са замислени да предотвратят специализацията. Те за замислени да предотвратят несъответствията в овластяването и желателността. Както вече обяснихме, това се прави, за да се защити свободата на онези, които иначе не биха имали еднаква възможност да взимат участие във взимането на икономически решения и за да се осигури справедливостта. Те са замислени с цел да се предотврати потисничеството и класовото разделение. Но те не ограничават специализацията, както обикновено се смята. Хората пак ще се специализират в мозъчна хирургия, електроинженерство, високоволтово заваряване и др. Но онези, които изпълняват тези специализирани дейности, ако те им дават по-голяма от средната власт,  ще изпълняват също така и по-малко овластяващи дейности. И ако тези дейности са по-желателни от средните, онези, които ги изпълняват, ще изпълняват и някои по-малко желателни, освен ако не искат да приемат по-нисък коефициент на усилията. Ние приемаме, че това налага обучението на повече неврохирурзи, електроинженери и заварчици, отколкото ако никой от тези специалисти не трябваше да върши други дейности и като се предполага, в интерес на спора, че квалифицираните работници не използват своите предимства, за да намаляват своето работно време във всеки един случай със същата социална цена. Но това не означава край на специализацията, нито пък, че обществото ще бъде лишено «от облагите на дейностите, изпълнявани добре само от хора, които им посвещават диспропорционално количество време и усилия.»

Вайскопф пише: «Критиците на социализма на участието се съмняват дали той може адекватно да защитава законните интереси на онези, които изповядват идеите на малцинството и желаят да действат по тях. Истинската демокрация изисква от хората не само да имат еднакво влияние върху решенията, които ги засягат в еднаква степен, но и малцинствата да бъдат защитени от решенията на мнозинството – колкото и равноправно и справедливо да са взети те – които сериозно ги онеправдават.» (Weisskopf 1992, стр. 18). Но застъпниците на социализма на участието, като добре известния либертарианец Ноам Чомски, са сред първите, които признават значението на защитата на идеите и правата на малцинството. Става въпрос за граждански свободи и защита на гражданските свободи. И макар да не сме писали много по този въпрос – тъй като нямаме голяма подготовка по конституционно право, граждански права и граждански свободи – ние не виждаме нищо в процедурите на икономиката на участието, което да прави защитата на възгледите и правата на малцинството по-трудна, отколкото при другите икономики. Единственото мнение, което сме изразявали някога по този въпрос, беше да аргументираме важността на прилагането на плановете за икономически проекти на малцинството, заедно с плановете на мнозинството, доколкото е възможно. Ние се аргументирахме, че това е за предпочитане, не само защото е желателно за малцинствата да им се позволи да изповядват своите идеи, но е и по-добре за мнозинството да вижда как противните твърдения се изпробват от техните застъпници, тъй като нито едно мнозинство не е право през цялото време. Ако има нещо специфично в процедурите на икономиката на участието, което застрашава правата и интересите на малцинствата, ние много бихме желали да го чуем, за да го изследваме наново и да го коригираме.

 Нанси Фолбър пише: «Тонът на «Looking Forward» на места ми прилича на родител, който казва на децата си, че не могат да си получат десерта, преди да си изядат спанака. Албърт/Ханел звучат толкова убедени в своята правота кое е здравословно и кое – не. Те са склонни да позволят на децата да избират различни видове работа, но не и да избират специализация и йерархия. Мисля, че много деца може да се почувстват също толкова потиснати от това правило, колкото и от текущите рестриктивни структури, които запазват свободния избор за малцината привилегировани… Хората, които не харесват работата, отредена им от по-голямата група, може също така да клинчат, както и онези, които смятат, че капиталистите или координаторите държат цялата власт.» (Folbre 1991, стр. 70)  Извиняваме се за нашия тон, ако е бил снизходителен. Ние изобщо не се чувствахме сигурни, че сме прави за това как най-добре да се преследват икономическата демокрация, справедливостта и солидарността, когато издадохме «Looking Forward» и «Participatory Economics». Всъщност смятахме, че дискусията за това какво представлява една желателна икономика е затънала тежко в контекста на последните световни събития. Също така смятахме, че «исконното право» на професионалната управленска класа до голяма степен се е намесило в дебата. Когато се цели изграждане на движение, посветено на демокрацията и справедливостта, от особена важност е да се изследва възможността за различни предубеждения. Малцина ангажирани в спора «пазарен социализъм» или планиране на участието разполагат с огромни суми частен капитал, които да се изкушат да рационализират. По тази линия няма голяма необходимост от самоконтрол. Но мнозина от нас се радват на предимствата на човешкия капитал и на овластяващи, желателни трудови комплекси. В този контекст ние желаехме да изясним някои проблеми, които смятаме за критични и представляват алтернатива както на централното планиране, така и на «пазарния социализъм» по начин достатъчно логичен, за да позволи на други да ги обмислят сериозно. И се радвахме, че такова сериозно обсъждане се състоя. Но това не ни задължава да се съгласяваме с всички критики. А да не се съгласяваш не е същото като да претендираш за всезнание.

Да, ние изложихме аргументите си срещу йерархичните отношения в производството, както и набор от процедури за предотвратяване на проникването на йерархията през задния вход, ако предният е затворен. Но не вярваме, че така сме предотвратили специализацията, макар да съзнаваме, че някои страни на балансираните трудови комплекси няма да доставят особено удоволствие на онези, които ги изпълняват. От друга страна много моменти в работата на мнозина в капиталистическите или «пазарно социалистическите» икономики, които не са особено приятни на онези, които трябва да ги вършат, съвсем определено не водят до клинчене. Но докато има неприятна работа – и за разлика от традиционните марксисти и съвременните високотехнологични утописти, ние смятаме че винаги ще бъде така – някой ще трябва да я върши. Разликата в една икономика на участието не е, че никой никога няма да трябва да върши работа, която не му харесва, а в това, че има достатъчно аргументи, че всяка неприятна работа в един трудов комплекс е там, защото не би било справедливо, ако не бъде. Колко клинчене ще има в една икономика, в която неприятните дейности са справедливо разпределени, остава да се види.

Вайскопф пише: «Определени либертариански цели, свързани с личната свобода на избор могат да бъдат най-добре задоволени, само ако личностите имат възможностите за избор и изход, които само една пазарна система може да осигури» (Weisskopf 1992, стр. 22). Предположението, че «изходът» е по-труден в икономиките на участието, отколкото в другите системи, е неоснователно. В капиталистическите икономики какво могат да направят работниците, които не харесват шефа си? В пазарните икономики на обществените предприятия какво можеш да направиш, ако не ти харесва шефа ти или решенията на мнозинството от твоите колеги? Смяната на работното място или основаването на ново предприятие е възможност за изход във всяка една икономика. В икономиката на участието, работниците са свободни да напуснат своята месторабота и да кандидатстват на всяка друга месторабота. А ние смятаме, че в икономиките на участието съветите за улесняване на прехвърлянето ще направят намирането на нова, по-съвместима месторабота по-лесно дори от социалдемократическите трудови съвети в шведски стил. Нещо повече, да се убеди една промишлена федеративна комисия в обществената полза от дадено ново предприятие е сходно с това да убедиш една банка – била тя частна или обществена – че едно ново предприятие ще бъде печелившо. Колкото до това какво ще правиш, ако не ти харесват съседите ти – ако нещата се влошат съвсем, в една икономика на участието човек се мести, също както във всяка друга икономика. Но щом доходите ти са осигурени и съветите за облекчаване на потреблението са отново готови да помогнат, то също ще бъде по-лесно.

Недостатъчни стимули

Когато работихме по процедурите в една икономика на участието, ние предположихме, че първата грижа ще бъде с ефективността на динамичното, а не на статичното разпределение. Все пак ние се застъпвахме за изоставяне както на пазарите, така и на централното планиране, които са смятани от повечето икономисти за единствените мислими начини да се определи социалната цена на производителните ресурси, за да се разпределят те ефективно. По думите на Сам Боулс: «Дебатът продължава сякаш менюто за избор на институции предлага само две възможности: командна – тоест централизирано планиране – и конкурентна – тоест неокласическата христоматийна версия на пазара. Човек може да си помисли, че нашата задача е да намерим някакво благоразумно съчетание на тези два концептуално хомогенни и безпроблемни полюса… Но спорът «план срещу пазар» отразява едно орязано схващане за пазарите и алтернативите на пазарите, схващане, което осуетява разглеждането на основни политически и морални проблеми, а именно начинът, по който пазарите оформят човешкото развитие и структурират упражняването на властта. Тоест, ако първият недостатък на икономистите е да пренебрегват неикономическите резултати от икономическите решения, вторият е склонността на икономистите да предполагат, че алтернативата на невидимата ръка е юмрукът на Големия брат» (Bowles 1991, стр. 11-12). Затова ние предположихме, че това е сериозно препятствие – да демонстрираме, че една качествено нова процедура на разпределението е способна да генерира точни оценки на социалната цена и съответно да може ефективно да разпределя ресурсите.

Можеше да се предположи, че онези, които изповядват идеологията на свободния пазар като своя религия и предполагат, че само пазарите могат да разпределят ефективно ресурсите, не усещат необходимост да изследват процедурите на планирането на участието или анализа, който ние предлагаме. Но е изненадващо, че сред онези, чиято вяра не е толкова силна и които изследваха процедурите на планирането на участието, никой не оспори нашето твърдение, че на теория планирането на участието ще доведе до социално ефективни резултати при по-малко рестриктивни условия, отколкото пазарните модели. Някои смятат планирането на участието за нежелателно тромаво и трудоемко, но никой не е оспорил, че то не дава ефективни резултати при посочените от нас условия.

От друга страна имаше широко разпространен скептицизъм за способността на икономиките на участието да се възползват ефективно от редки човешки дарби и умения и да постигат ефективност при стимулирането и развитието. Дали балансираните трудови комплекси се възползват от редките дарби и социално скъпото обучение? Дали хората ще бъдат стимулирани да работят достатъчно упорито? Дали усилията ще бъдат насочени към осъществяването на социално желателни нужди? Дали хората ще бъдат достатъчно стимулирани да търсят образование и обучение за обществено полезни професии и умения? Ще бъдат ли хората достатъчно стимулирани да търсят нови изобретения? Ще бъдат ли работническите съвети адекватно стимулирани да търсят и внедряват нови изобретения? Ще бъдат ли икономиките на участието достатъчно динамични?

Фолбър смята: «Личните дарби и предпочитания много се различават. До известна степен специализацията осигурява значително увеличаване на ефективността. Определено равнище на специализация и йерархия снижава стойността на операциите и обучението.» (Folbre 1991, стр. 70). Наистина, специализацията снижава стойността на обучението. Ние сме съгласни, че ако изискваме от онези, чието обучение е по-скъпо от средното за обществото, да изпълнява